МАГИЧНАТА МОЩ НА ХЕРОСА
Когато полицаите пребъркали убития край Троян Васил Попов, в джоба му открили снимката на младшия полицейски стражар Иван Найденов. На гърба є Героя бил написал:
„Умре сиромаха, геройски загина на връхъ Голяма Берая“.
Вече няколко пъти видяхме как четниците си вземали по нещо за „муска“ от своите сериозни противници, които са успели да победят. Но защо на Васил Попов му е трябвало да носи такъв спомен – от покаяние ли или за изтрезняване – никой никога не разбрал. А и текстът не изяснява нищо повече – освен болката, с която сигурно е бил написан след онова божем победно за четниците сражение над Абланица...
Муската се носи за лична защита. Тя надставя магичната си мощ над силата на човека, който вярва в нея. Но онова, на което е заложил Васил Попов, изглежда е неизмеримо по-важно. Още в началото стана дума, че Герой той е бил наречен когато бил ученик, и то за проява на несъмнено много силната му интелигентност. Драмата на неговия живот е, че той не е получил възможност да я изяви в духовни постижения, които да се материализират в технически или художествени произведения. Но изборът му определено не е загърбил духовността – той докрай отстоявал своя нравствен обществен идеал, на който малцина биха обрекли съдбата си.
Изследователи на древните тайнства справедливо изтъкват, че древното Познание не се научава. То е съхранено дълбоко у нас като завета за живителната мощ на Слънцето и усещането за Божието всеприсъствие. Изконното се събужда у човека по пътя на духовното му развитие, в което той усъвършенства дори и своите сетива за непреходното, когато ценностният му избор става влог за бъдещите възможности пред безсмъртната му душа. Според „конспекта“ на предците ни за духовното въздигане на човека до него воинът се домогва на следващ етап от своето посвещение в древното познание – когато постига връзка с духа посредник между човека и Бога: хероса. Това тайнство е заключено зад символи и такъв, струва ми се, виждаме на една от сребърните плочки, съхранени в Летнишкото съкровище, с етапите по „вълчия“ път на воина.
Херосът е обезсмъртеният герой, който пребъдва в недостъпното ни пространство към Бога, за да пренася до Него нашите въжделения и да ни известява за Неговите повеления. Историците го познават като Тракийския конник, но аз съм убеден, че именно запечатаният върху тази посветителска сребърна плочка образ показва мига на сливането между Воина и Посредника, когато мъжът се обрича да бъде боец против Злото на Земята. Затова техният кон е общ, а Безсмъртният няма тяло – те са души от два свята, които са се намерили...
В изпитанията, през които е преминавал посвещаваният, той неизменно е заставал на ръба между този и онзи свят. Задължително е бил поставян в гранични за живота му положения – отпърво в груби жестоки схватки с мечки и лъвове, наистина, но сетне са следвали мистериите, в които преградата между измеренията е изтънявала до прозирност в много по-префинено тежки усилия...
Колкото и битово-примитивен да ни изглежда воинският път на Васил Попов, за високо интелигентен човек като него той е откривал възможността да събуди стресово нагласи, придобивани някога целенасочено от посвещавания воин. Още от писмото му до царя знаем, че той не просто е бил силно чувствителен човек, но упорито се е опитвал да осмисли и обясни постъпките си.
Животът отдавна е доказал, че само пълнокачествен мъж може да оцени воина. Помияроидите си имат за идеал други помияроиди – които по-добре крадат и лъжат; по-умело се потулват, когато обстоятелствата налагат да се рискува; най-умело се подмазват и додрапват да заемат обществени пози и позиции, които не заслужават. Именно защото не е можел да се примири, че такива паразити провалят държавата, Васил Попов е станал безвластник. Несъвместимостта му с тях го е изкарала в Балкана, защото те са преследвали облагите си, а той – своя идеал. Затова смятам, че – все едно осъзнато или по подсъзнателен подтик – е държал „главата“ на своя херос (върху снимката му), притисната към себе си: за да препуснат заедно в отвъдното Герой до Героя...
Това, което не успях и до днес да разбера, е: трябва ли да го съжалявам. За трите десетилетия, откакто се старая да подредя и осмисля тази история, все по-натрапчиво ме обсебва чувството, че нямам право да смятам живота му за провален. Неговата душа е заложила на идеал, чиито противници са многократно по-силни с мощта на целия държавен апарат, и той много добре е съзнавал това. Но не е изменил на оброка си.
За мене такава преданост има голямо значение. Аз преживях време, когато стотици мъже се кълняха, че ще дадат живота си в защита на социалистическата им държава, а сетне охотно помагаха да се заличи всичко, което тя беше създала, в угода на бившите си идеологически врагове. Срещу това някога те си осигуриха по-лесен живот и щедри облаги, а с предателството си преуспяват и сега, когато „коминтернът“ им вече не е в Москва. Понеже те ме отвращаваха много повече и отпреди, продължих да проучвам пътя, по който другарите на Героя нататък са отстоявали общата им идея.
Затова, макар да си давах сметка колко по-лесно щях да преживея, ако просто забравех всичко това, ето, че сега, на всичко отгоре, го и записвам...
