*
Копнееше да види очите ѝ. По-скоро онези искрици огън в тях.
Познаваше се добре и знаеше, че трябва да внимава. Иначе щеше да боли.
Опита да си припомни очите на Таня. Не успя. Насили се пак. Не се случи. Споменът за нея бе някак далечен. Стоян се усмихна широко и почувства болезнено дърпане в челюстта си отляво. Примижа и довърши усмивката си.
– Всъщност – започна той, – колкото помогнах аз на теб, толкова ми помогна и ти.
Погледна я, без да очаква реакция и се оказа прав.
– Съвсем скоро, преди да се... срещнем, ако мога така да се изразя, получих удар не по-лек от тези преди малко. Дори, мисля си, беше доста по гаден. Ако не бе предпочела да не общуваш, можеше и да ти покажа къде.
Замълча за миг и продължи:
– Какво пък – аз ще ти покажа и ти все едно си видяла... а и аз... все едно не си говоря сам. Ето тук. – посочи той сърцето си.
Момичето смъкна ръка и хвърли бърз поглед.
Стоян не успя да го улови, но успя да се усмихне лъчезарно.
– Да, тук. Сигурно знаеш – боли. Странно, в днешната свята вечер, но ето – и на двама ни се случи. Всяко зло за добро – допълни философски.
„Всяко шибано зло за добро“, добави на ум.
– И ето сега и ти не си сама, а и аз – погледна я – май не съм сам. Говоря си с теб. Ти ме слушаш, предполагам. А преди… не знам преди колко точно време. Не ме и интересува. Та, тази вечер, преди да те срещна, бях най-самотното и тъжно копеле на планетата. Извини ме за израза, но беше така. Така се чувствах. Аз съм от Тетевен. Предполагам, че не те интересува, но има връзка с това, което смятам да ти разкажа. – Погледна към нея. – Стига да не се оттеглиш, преди да съм свършил. – Изсмя се и провокира реакция. Най-сетне.
Момичето се размърда и се намести. Малко по-близо до него.
– Казах ти откъде съм, защото на Бъдни вечер човек трябва да си е в къщи, при близките и семейството си. Нали така. По презумпция. Е, аз реших да изненадам бъдещото си семейство и да прекарам днес с тях. Вървя си аз с един букет…
Стоян продължи с приключението си, което сега му се струваше колкото тъжно, толкова и комично. Говореше без да бърза, въпреки студа, който бавно пълзеше по тялото му. Чувстваше се прекрасно. Никога не би повярвал, ако някой му опишеше тази вечер и му кажеше, че ще се чувства щастлив. Да. Май това беше точната дума.
Момичето допря рамото си до него. Жест на доверие? Много му се искаше да бъде така. Искаше му се да вярва, че е така.
*
Усещаше, че тя поглежда към него. Все по-често. Не го отбелязваше. Не искаше да я плаши. Имаше нужда от този бегъл акт на внимание.
Затова просто говореше.
Момичето го слушаше. Убеден беше в това. Когато стигна до появата си зад оградата, тя леко се отдръпна. Миг след това размисли и отново се облегна на него.
Идеше му да подскочи от радост, но се овладя. Вместо това продължи с каквото му дойде на ум.
– Преди много се биех. Сега вече не – завърши малко по-късно.
Тя обърна поглед към него и го задържа на лицето му.
– Студено ми е. Да повървим.
Младежът се сепна. Тъкмо се чудеше как да продължи, дали да продължи, или да се откаже.
– Добре, да вървим.
Страхуваше се тя да не промени решението си. Чувстваше се странно. Действаше странно. Сякаш...
„Не. Невъзможно е“, каза си, стана и ѝ подаде ръка. „Невъзможно и неестествено. Просто търся компания.“
Тя докосна с ръката си неговата, но се изправи без помощ.
