***
Пиа Свони, клисарка в църквата в Юкасйерви, пуши в двора на къщата – една от няколко, долепени в плътна редица. Обичайно държи цигарата по женски маниер: между показалеца и средния пръст. Този път обаче я е хванала с три пръста. Не е същото. Наближава Мидсомар*<*Мидсомар – празникът на лятното слънцестоене. По нашему Еньовден. – Бел. прев.*>. Сигурно това е причината. По това време на годината, в края на юни, човек го прихващат разни налудничавости. Не можеш да спиш. Нямаш и нужда от сън. Нощта шепти и те примамва. Дърпа те и щеш, не щеш, излизаш навън.
Горските нимфи си обуват нови пантофки от най-фина брезова кора. Надпреварват се коя ще е най-пременена и най-красива. Увлечени до самозабрава, танцуват и се носят из ливадите въпреки вероятността покрай тях да мине кола. Протриват си подметките, докато по-малките нимфи се спотайват, притулени между дърветата, и ги гледат изумени.
Пиа Свони притисва цигарата към дъното на захлупената саксия, която ѝ служи за пепелник, и пуска угарката в дупката. Внезапно ѝ хрумва да се спусне с велосипед до църквата в Юкасйерви. Утре там ще се извърши бракосъчетание. Пиа вече е подредила и украсила подобаващо, но сега си наумява, че ще е хубаво да ложи на олтара голям букет цветя от поляната зад гробището. Там растат планински божури, лютичета и пурпурен горски здравец в облак от бял горски азмацук. А покрай пътя шепти незабравка. Пиа пъхва мобилния телефон в джоба си и си обува маратонките.
Среднощното слънце огрява двора. Слабата светлина пада през оградата и дългите сенки на летвите превръщат затревената площ в домоткана черга на резедави и тъмнозелени райета. Ято разлудували се дроздове вдига врява в клоните на една бреза.
Целият път до Юкасйерви се точи по нанадолнище. Пиа върти педалите и сменя скоростите. Движи се със стремглава бързина. И без каска. Косата ѝ се развява. Все едно се връща в детството, когато, четиригодишна, се люлееше на люлка, направена от автомобилна гума; все по-силно и по-силно, докато не я обземеше чувството, че ще се превърти около горния лост.
Пиа минава през селцето Каупинен. От местен двор няколко коня я гледат глуповато. Пресичайки моста над река Торне, Пиа вижда две хлапета да ловят риба с изкуствена муха малко по-надолу по течението.
Пътят върви успоредно на реката. Юкасйерви спи. Пиа минава покрай туристическия район и гостилницата, покрай старата бакалия и грозното читалище; покрай сребристите дървени стени на музея и белите воали мъгла, стелещи се над моравата пред оградата от дървени колове.
Далече нататък, в самия край на пътя, се намира дървената църква в червено – онова специално, тъмно червено, фалунско червено, дето се получава от медната руда във Фалун. От битумните керемиди на покрива се носи миризма на прясна смола.
Камбанарията е лепната към оградата. За да влезеш в църквата, минаваш през камбанарията, а павирана пътека те отвежда до стълбище към храма.
Синята врата на камбанарията зее широко отворена. Пиа слиза от колелото и го подпира на оградата.
Трябва да е затворена, мисли си тя и бавно приближава.
Нещо прошумолява в нискостеблените брези вдясно от пътеката, надолу към дома на свещеника. Сърцето ѝ се раздумква, тя застива и се ослушва. Я стига се е стряскала. Някакво си прошумоляване. Сигурно е катерица или полска мишка.
И задната врата на камбанарията е отворена. Оттам Пиа вижда, че и вратата към църквата е отворена.
Сега вече сърцето ѝ блъска направо лудешки. Напълно възможно е Суне, ключарят, да е забравил вратата към камбанарията: все пак утре е празникът Мидсомар, а тогава, както вече се каза, хората не са съвсем на себе си. Но не и вратата към църквата. Това я подсеща как преди две години младежи разбиха прозорците на църквата в центъра на Кируна и хвърлиха вътре запалени парцали. А какво ли се е случило сега? Пред очите ѝ се редят потресаващи картини от поругания храм. Олтарното пано, напръскано със спрей и урина. Дълги резки от нож по пряснобоядисаните църковни скамейки. Най-вероятно са се вмъкнали през прозорец, а после са излезли, отваряйки вратата отвътре.
Пиа тръгва към вратата към църквата. Върви бавно. Ослушва се бдително на всички страни. Как се стигна дотук? На момчетата на тази възраст подхожда да се вълнуват от момичета и от тунинговане на мотопеди. Как тийнейджъри се превърнаха в подпалвачи на храмове и биячи на хомосексуалисти?
Прекосява преддверието и спира. Застава под галерията, където са разположени органът и хорът. Понеже е много ниско, там по-високите миряни се движат по принуда приведени. В църквата е тихо и сумрачно, но всичко изглежда наред. Христос, Лестадиус*<*Ларш Лестадиус (1800-1862) – шведски проповедник, основоположник на тъй нареченото лестадианство – духовно движение; бележит ботаник, писател и заклет противник на алкохола. – Бел. прев.*> и лапландката Мария*<*Мила Клементсдотир – лапландска девойка, известна като лапландката Мария. Срещата на Лестадиус с нея е повратна точка за религиозните му виждания: започва с още по-силен плам да клейми греховния живот, употребата на спиртни напитки и светските увлечения. – Бел. прев.*>греят неопетнени от олтара. И въпреки това нещо я смущава. Нещо не е наред.
Под църковния под лежат осемдесет и шест трупа. Почиват в мир в гробовете си. Обикновено не мисли за тях. Но сега усеща как безпокойството им се надига през пода и пронизва стъпалата ѝ по-остро от игли.
Какво ви става? – чуди се тя.
Пътеката между редовете със скамейки е постлана с червен килим. В края на галерията за хора, където таванът се открива нагоре, върху килима лежи нещо. Пиа се навежда.
Камъче, мисли си първоначално. Бяло камъче.
Вдига го с два пръста и тръгва към ризницата*<*Ризница – помещение в храма, където се съхранява богослужебното облекло и църковната утвар. – Бел. прев.*>. Вратата обаче е заключена и Пиа се обръща, за да се върне по пътеката между скамейките. Застава до олтара и поглежда долната част на органа. Почти изцяло е скрит зад отвесната дървена преграда, която се спуска от тавана и закрива една трета от височината му. Но Пиа все пак вижда долната част на органа. Там висят два крака.
Първата ѝ мисъл се задържа за секунда: някой се е вмъкнал в църквата и се е обесил. Пиа се ядосва. Бива ли такова кощунство. После обаче спира да мисли. Хуква по пътеката, подминава дървената преграда и вижда тяло: виси пред тръбите на органа и саамския символ на слънцето.
Тялото е вързано въже. Не, не с въже. С верига. С дълга желязна верига.
Чак сега Пиа забелязва тъмните петна по килима, където намери камъчето.
Кръв? Възможно ли е да е кръв? Навежда се.
И ѝ просветва. Камъчето между пръстите ѝ не е никакво камъче. Това е парче от зъб.
Изправя се рязко. Пуска бялото парченце. Направо го хвърля като опарена.
Измъква телефона си от джоба и набира 112.
Отсреща вдига диспечер с подчертано младежки глас. Докато отговаря на въпросите му, Пиа яростно дърпа вратата към галерията за органа. Заключена е.
- Заключена е – докладва му тя. – Не мога да се кача.
Хуква обратно. Няма ключ за вратата към галерията, но ще се опита да разбие ключалката. С какво например?
Диспечерът се мъчи да привлече вниманието ѝ. Съветва я да изчака отвън. Помощта е на път, уверява я.
- Милдред Нилсон – казва Пиа. – Провесената е Милдред Нилсон. Тя е свещеничка в църквата. Божичко, на какво прилича само!
- Излязохте ли навън? – пита младият диспечер. – Наблизо виждат ли се хора?
Съгласно указанията му Пиа излиза на стълбите пред входа. Обяснява му, че наоколо не се мярка жива душа.
- Не затваряйте – настоява диспечерът. – Останете на линия. Помощта пътува към вас. Не влизайте повече в църквата.
- Може ли да си запаля цигара?
Позволява ѝ. И цигара, и да остави телефона на стълбите.
Пиа сяда на площадката. Телефонът лежи до нея. Пуши и се удивява колко спокойна и събрана се чувства. Цигарата обаче гори много лошо. По едно време забелязва, че я е запалила откъм филтъра. След седем минути чува далечен вой на сирени.
Погубили са я, мисли си Пиа.
И ръцете ѝ започват да треперят. Цигарата подскача между пръстите ѝ.
Негодниците му с негодници. Погубили са я.
