1938 г., Ил дьо Ре
Едно момиче стоеше на кея и гледаше как фериботът, който щеше да го пренесе до острова, пори уверено сините води към него.
То остави на земята кремавото куфарче за пътуване и изхлузи сакото от раменете си. Майсторски скроената дреха вече не ограничаваше движенията му – сега топлината на френското слънце галеше раменете му. Ръцете му бяха бледи след дългата северна зима, а и тази година изобщо не можеше да се говори за пролет. Почувства се като пеперуда, която се излюпва от пашкула и изведнъж открива, че има криле; разперва ги широко, за да проникнат в тях топлина, светлина и цвят.
Бризът – лекият полъх от широкия Атлантически океан, простиращ се до другия край на света отвъд равния остров – повдигна косата му с цвят на мед, която се спускаше до раменете му, и разхлади врата и зачервените му бузи.
Пътуването от Единбург беше дълго, изпълнено с нови и вълнуващи преживявания. Момичето щеше да се чувства уморено, ако не беше толкова нервно заради предстоящата среща с домакините си, а с приближаването на ферибота вече се приближаваше и това препятствие. Въпреки протестите на Ела, че на седемнайсет години може да се справи отлично и сама, майка й я придружи до кораба и в спалния вагон до Лондон спа блажено на другата койка. Бавното й ритмично дишане се смесваше с тракането на колелата върху релсите и от време на време със стряскащия рев на друг влак, преминаващ в тъмнината.
Но Ела, привикнала с тишината на спалнята си в зелените предградия на Южен Единбург, почти не беше мигнала. Не че това я смущаваше. Беше прекалено развълнувана, умът й беше зает с предстоящото пътуване, а лятото в чужбина се простираше пред нея като обещание. Тя се полюшваше на тясното си легло с твърдо колосани памучни чаршафи и сиво вълнено одеяло с избродиран червен монограм LNER и упражняваше наум френски изрази. Едно беше да е първа в класа си и да получава одобрителни кимвания от мадмоазел Мъри, но Ела подозираше, че акцентът на учителката й беше силно повлиян от характерния за Морнингсайд акцент. Френският език със сигурност звучеше много по-различно на грамофонните плочи, които майка й пускаше замечтано усмихната, докато слушаше как пее Морис Рено и си припомняше времето, когато беше гледала изпълненията му в Париж като момиче.
– Знаеш ли, Ела, много е важно да прекараш известно време в страната, ако наистина искаш да можеш да говориш чужд език – заяви веднъж тя. – Още повече пък, ако искаш да разбереш културата.
И така, миналата Коледа майка й писа на старата си приятелка Мариан Марте дали е възможно Ела да им гостува седмица-две.
– Още по-добре – вместо една седмица в Париж, тя те кани да прекараш цялото лято с тях във ваканционната им къща на Ил дьо Ре! Цели шест седмици с близнаците! Представи си, ще научиш френския като роден език.
Ела скри лекото си разочарование. Тя с нетърпение очакваше да се потопи в изтънчеността и елегантността, които Париж й обещаваше в една статия в Пикчър Поуст, посветена на прочутото Световно изложение, на което градът беше домакин предишната година. Ела не беше чувала нищо за този остров. Справка в тежкия Атлас на света показа, че това е едно от няколкото късчета суша, които сякаш са били отцепени от атлантическия бряг на Франция и са паднали в морето. Но все пак приключението си беше приключение, особено за момиче, което никога досега не беше ходило по-далеч от Файф.
Фериботът намали скорост, когато започна да се приближава до кея, и внезапно на пристанището настана суматоха. Един матрос пренесе куфара й на кораба вместо нея, като й хвърли одобрителен поглед през рамо, а Ела вдигна куфарчето си и го последва на борда. Мъж с барета постави кафез с писукащи пилета в сянката на кабината на щурвала, усмихна се на Ела и седна на твърдата дървена пейка, която преминаваше по цялата дължина на ръба на ферибота. И тогава, с викове и ръкомахания, отвързаха въжетата и фериботът започна обратното си пътуване към острова, като зави бързо, за да се възползва максимално от прилива.
Ела застана близо до носа, загледана към своята дестинация – бледо петно суша, което се простираше ниско сред вълните. При буря почти може да бъде отнесено, представи си Ела. Припомнила си предупреждението на майка си, тя прикрепяше с една ръка сламената шапка, която пазеше лицето й от слънцето – бризът над водата се беше усилил и заплаши да я грабне от главата й и да я запрати сред вълните. Ела облиза устните си, за да ги навлажни, и усети солен вкус.
Небето над нея беше зашеметяващо синьо – много по-различно от сивото небе над Единбург, с което беше свикнала – и тя вдигна лице нагоре, за да проследи траекторията на една чайка, която се носеше във висините.
Накланяйки глава, за да проследи дъгата на полета на чайката, Ела хвърли поглед назад към континенталната суша, която все повече се отдалечаваше отвъд пенестата диря от ферибота. За миг изпита смущаващото усещане, че е направила крачка отвъд самия ръб на земята, че оживените спирки от нейното пътешествие – Единбург, Лондон, Париж – може би все още съществуват там, в някоя друга вселена, но сега тя беше оставила този свят зад себе си...
