Летището е изненадващо оживено и навсякъде има цели семейства, което е изненадващо, защото е едва юни. Семейства, които вероятно рискуват да получат огромни глоби, защото са завели децата си на по-достъпни екскурзии извън установените от закона свободни от училище дни. Някой в бара ми каза, че родителите са започнали да лъжат в училище и да се преструват, че децата им са болни. Звучи ми като трудна дилема. Дават възможност на децата си да пътуват по света, но същевременно ги учат, че може да пренебрегват правилата.
Седя в салона за заминаващи пътници и чета новия роман, който съм си купила, но умът ми не може да вникне в нито една дума. Сигурно съм прочела няколко пъти шеста глава, но не мога да се съсредоточа. Изпитвам смесица от тревожност и вълнение при мисълта за самотното приключение, в което предстои да се спусна. Обмислям да си купя една голяма водка от най-близкия бар, но вътре гъмжи от татуирани младежи, които отиват на почивка по мъжки във Фалираки.
Чудя се дали Дани ще започне отново да ходи на почивки по мъжки? Или пък ще завърже друга сериозна връзка? Защо не успяхме да поправим отношенията, които имахме помежду си? Изтощена съм от всички въпроси, които се въртят в кръг в главата ми. Мама винаги казва: „Ако е писано да се случи, ще се случи“. Иска ми се тази поговорка да можеше да ме утеши в момента.
По високоговорителите обявяват, че е време да се качваме на самолета, но аз решавам да изчакам. Имам запазено място, така че не се налага да се редя на безкрайната опашка. Освен това, тук мога още малко да използвам телефона си, преди да се наложи да го превключа на самолетен режим. За пореден път проверявам за получени съобщения, но такива няма. Не знам какво точно очаквам да се случи. Може би си въобразявам как Дани ще се втурне през летището и ще ме вика по име, понесъл огромен букет червени рози, точно когато затварят гейта. Едва ли. А и не е като да заминавам завинаги. Това е само една десетдневна екскурзия. Или може би не. Може би ще направя като проклетата Шърли Валънтайн и ще остана да живея там. Може да си намеря работа в някой ресторант точно като нея.
Издишвам бавно и се нареждам в края на опашката. Момчетата, заминаващи за Фалираки, се нареждат зад мен, след като са успели да изпият набързо по още една халба бира преди последното повикване. Един от групичката, висок русокос младеж, който прилича на Оуен Уилсън, ме дарява с усмивка и ме заговаря небрежно. Дочувам приятелите му да казват: „Виж го ти! Още дори не е излязъл от летището“. Говоря си учтиво с него и няколко минути по-късно вече преминаваме през гейт 15, за да се качим на полет R3490 за международно летище „Родос“. Сърцето блъска бясно в гърдите ми. Какво точно си въобразявам, че правя, като изоставям всичките си най-близки хора на света и заминавам някъде сама? Успокоявам се, като си припомням, че Брайън настоя да си взема малко почивка от работата, а вероятно щях да я прекарам сама вкъщи, където мама щеше да ми се обажда постоянно по телефона.
Мога да се справя. Поемам си дълбоко дъх и хвърлям поглед назад към салона за заминаване, където не виждам никого, освен една чистачка в синя униформа, която бута своята количка. Мисля си за количката с напитки в самолета. Изведнъж ме обзема изтощение и отчаяно желание да седна на мястото си и да изпия една голяма водка. Вече няма връщане назад, но с изненада осъзнавам, че съм готова да проверя какви приключения крие бъдещето.
