Двайсета глава
Градската художествена галерия беше последното място, където Фин искаше да прекара съботната вечер, заобиколен от любители на изкуството, очакващи кметът да завърши речта си. Не че не оценяваше местните таланти, но отдавна беше преизпълнил плана за присъствие на подобни събития.
Още преди кметът да се приближи до микрофона, той отгатна какво точно щеше да каже и се оказа прав. Знаеше също, че виното в пластмасовите бутилки за еднократна употреба не става за пиене, а хапките със сирене бяха безвкусни. Не че беше сноб по отношение на храната и напитките, но искаше да си седи у дома с халба бира и пица с чили сос пред телевизора, гледайки футболен мач.
Застанал в задната част на тълпата с фотоапарат, преметнат през едното му рамо, Фин сложи ръка на устата си, за да прикрие поредната прозявка, и обмисли стратегията си за измъкване. Веднага щом направеше няколко снимки на кмета и на нужния брой любители на изкуството, скупчени пред любимите си картини и скулптори, щеше да запише имената, да си вземе довиждане с художниците и меценатите и да си тръгне. Не за първи път щеше да използва лъжливото извинение, че трябва да покрие друго събитие.
Бурни аплодисменти подсказаха, че речта на кмета е приключила. Сега Адел Пенингтън се приближи до микрофона, за да направи обобщение на постиженията на арт общността за последните шест месеца. Фин извади телефона си. Предпочиташе да запише думите ѝ, вместо да си води бележки.
Докато търсеше приложението за запис, закъснял посетител, който току-що пристигна, привлече вниманието му. На прага се появи млада жена в черен тоалет, разкриващ невероятно дълги крака. Носеше прозрачни черни чорапи, високи токчета и рокля с деколте, което подчертаваше гладката ѝ бяла кожа и загатваше за идеално оформен бюст.
Изглеждаше зашеметяващо, но по странен начин му напомняше за...
Фин примигна и я погледна отново.
Клоуи? Възможно ли беше?
Зазяпал се като глуповат тийнейджър и без съмнение с увиснала до коленете челюст, Фин осъзна, че жената се беше обърнала и гледаше към него. Да, наистина беше Клоуи. Тя го видя, усмихна се и му махна.
Пред него се намираше Клоуи Браун в непозната светлина. По време на работа тези дълги, съвършени крака оставаха скрити от панталони и удобни обувки, а ризите ѝ задължително бяха с ръкави и яка. Тази вечер и косата ѝ изглеждаше различно. Беше прибрана назад, разкривайки бледата ѝ кожа, а ефектни обеци проблясваха на светлината. Без съмнение гримът също играеше роля за това преобразяване. Очите, скулите и устните ѝ привлякоха вниманието на Фин.
Нови бурни аплодисменти белязаха края на речта на Адел Пенингтън. Слава богу, че бе съумял да натисне бутона за запис. Докато прибираше телефона в джоба си, Клоуи прекоси галерията, проправяйки си път между хората.
– Добър вечер, шефе – усмихна му се тя, когато приближи.
Фин си прочисти гърлото.
– Здрасти. Не очаквах да те видя тук тази вечер.
– И аз не знаех, че ще дойдеш – отвърна тя. – Можех да покрия това събитие вместо теб.
Той повдигна рамене.
– Дадох ти почивка през уикенда.
– Много великодушно от твоя страна. – Клоуи се усмихна отново и се огледа наоколо. – Беше ми интересно да надникна в местната артистична среда.
– Да. Разбира се. – Отблизо тя бе още по-привлекателна. Фин ясно виждаше примамливата извивка на голата ѝ шия, гладката кожа, тъмните сенки на клепачите, които правеха очите ѝ още по-красиви от обикновено. Когато се обърна, забеляза малка синя пеперуда, татуирана на тила ѝ, и веднага реши, че беше най-очарователното произведение на изкуството в галерията.
– Добре ли си, Фин? – попита Клоуи и смръщи озадачено лице.
– Абсолютно. – С огромно усилие успя да събере разпръснатите си мисли и се засрами от себе си. Той беше скърбящ вдовец, а не млад, разгонен жребец. Отново се прокашля. – Позволи ми да те запозная с някои от посетителите.
– Благодаря. Би било чудесно. – Клоуи се засмя. – Предполагам, че това е елитът на Буралея?
– Само част от него. – Канеше се да я хване за лакътя, за да я насочи напред, но размисли. – Хайде – каза той. – Имаш нужда от вино и сирене.
В крайна сметка Фин не се измъкна, за да гледа мача, както планираше. Оказа се, че Клоуи не познава почти никого на това събитие, а за него не представляваше никакъв проблем да я представи. Междувременно разбра, че беше учила в художествена гимназия и проявяваше жив интерес към изобразителното изкуство, което означаваше, че може да даде компетентна оценка на изложените творби. Освен това задаваше уместни въпроси на художниците и Фин, който стоеше наблизо, успя да събере полезна информация, която иначе би пропуснал.
– Ако знаех, че си такава почитателка на изкуството, щях да ти възложа тази задача – призна той.
Клоуи не спомена, че би могъл да я попита. Вместо това се усмихна.
Тълпата оредяваше, хората се разотиваха и Фин си каза, че трябва да последва примера им. Но нейната чаша беше празна и отиде да ѝ я напълни. Когато се върна, тя разговаряше с мъж с брадата на Нед Кели и с широките рамене на футболист. Той явно ѝ каза някаква шега, защото Клоуи се разсмя.
*
– Ето виното – каза ѝ Фин.
Когато се обърна, тя все още се смееше.
– О, благодаря. Впрочем познаваш ли Ангъс? Ангъс Ричардс?
– Не. Как е?
– Ангъс, това е моят шеф, Фин Латимър, редакторът на „Бъгъл“.
Ръката му се оказа в схватката на жестоко ръкостискане, след което беше подробно запознат с дългогодишната история за семейната ферма за боровинки на Ангъс Ричардс западно от Толга и многократно награждаваната керамика на сестра му. Той предположи, че беше редно да се извини и да остави двамата да се опознаят по-добре, но ако Клоуи наистина търсеше мъжка компания, можеше да намери нещо по-подходящо от този брадат досадник. Краката му сякаш бяха приковани към пода. В крайна сметка косматият Ангъс беше извикан от сестра си. Той каза на Клоуи, че било страхотно, че са се запознали, и се надявал да се срещнат отново. Тя се сбогува с него с изключително топла усмивка и искрящ поглед.
В галерията останаха само няколко човека.
– Да те закарам ли до вас? – попита Фин.
Тя отново се усмихна. Всъщност не беше преставала, откакто се появи в залата.
– Много любезно от твоя страна, но вечерта е прекрасна и предпочитам да се разходя. Живея съвсем наблизо.
– С тези токчета? – Не можа да повярва, че зададе този въпрос. Защо просто не ѝ каза „лека нощ“?
– Ами... – В кафявите ѝ очи проблесна учудване, тя се загледа в него неудобно дълго, сякаш се опитваше да разгадае изражението му. Фин не можеше да я обвини за объркването ѝ. Поведението му бе необяснимо и за самия него.
