ГЛАВА 2
Тринайсет – каза инспектор Лоти Паркър.
– Дванайсет – настоя сержант Марк Бойд.
– Не, тринайсет са. Виждаш ли бутилката с водка зад онази с „Джак Даниълс“? Сложена е на грешното място.
Лоти обичаше да брои разни неща. Бойд наричаше това ѝ увлечение фетиш. Тя имаше друга дума за него – скука. Истинската причина обаче се криеше в детството ѝ. Тогава беше преживяла травма, с която не можеше да се справи. Това я бе принудило да потърси нещо, с което да се развлича от нещата и ситуациите, които не разбираше. Сега вече го правеше по навик.
– Имаш нужда от очила – каза Бойд.
– Трийсет и четири – отвърна Лоти. – Долният рафт.
– Предавам се.
– Загубеняк – засмя се тя.
Двамата седяха на бара в „Барът на Дани“, където доста хора идваха да обядват. Лоти не усещаше много топлината от огъня в камината зад тях, тъй като по-голямата част от нея се губеше в широкия комин. Главният готвач поставяше чипс от кожа в соса на специалитета на деня – печено говеждо. Лоти си поръча чабата с пиле. Бойд преписа от нея. Едната от служителките – слаба, млада италианка – седеше с гръб към тях и чакаше хлябът им да се препече в малък тостер.
– Сигурно сандвичите се бавят, защото сега скубят пилетата – каза Бойд.
– Опитваш се да ме отвратиш от храната ли?
– Първо трябва да получиш такава.
Над бара проблясваше забравена коледна украса. Един плакат, залепен с тиксо за стената, рекламираше бандата за тази седмица – „Афтърмат“. Лоти беше чувала името от шестнайсетгодишната си дъщеря, Клоуи. На голямо красиво огледало беше написана с бели букви снощната оферта – три питиета за десет евро.
– Точно сега бих дала десет евро дори за едно питие – каза Лоти.
Преди Бойд да успее да отговори, телефонът ѝ извибрира на бара. На дисплея се появи името на началник Кориган.
– Чакат ни неприятности – оплака се инспекторът.
Слабата италианка се обърна към тях с чабатите с пиле, но Лоти и Бойд вече си бяха тръгнали.
* * *
– Кой би пожелал смъртта на тази жена? – попита началник Майлс Кориган, като въпросът му беше насочен към събралите се пред катедралата детективи.
Очевидно е, че някой я е пожелал, помисли си Лоти, но добре знаеше, че не бива да изрича мислите си на глас. Чувстваше се изморена. Напоследък умората ѝ беше постоянен спътник. Ненавиждаше студеното време. Действаше ѝ летаргично. Нуждаеше се от почивка, но нямаше как да стане. Беше разорена. Господи, мразеше Коледа и меланхолията покрай нея.
Двамата с Бойд – все още гладни – отидоха на местопрестъплението във великолепната катедрала на Рагмълин, построена през трийсетте години. Началник Кориган ги запозна със случилото се на заледените ѝ стъпала. Получили обаждане в участъка, че в катедралата е намерено мъртво тяло. Началникът веднага се задействал и завардил мястото. Лоти добре знаеше, че ако става въпрос за убийство, този човек ще ѝ вгорчи живота. Тя беше инспектор на град Рагмълин и тя трябваше да води разследванията, а не Кориган. Засега обаче трябваше да остави настрана полицейската политика и да види с какво си имаха работа.
Кориган я засипа с нареждания. Лоти натъпка дългата си до раменете коса в качулката на якето и го закопча без ентусиазъм. Хвърли поглед към Марк Бойд над рамото на началника си, видя го, че се хили глуповато, и се извърна от него. Надяваше се това да не е убийство. Може би някоя бездомница беше починала от измръзване. Напоследък времето бе много студено. Не беше никак трудно някой нещастник да стане жертва на температурите. В града често можеха да се видят кашони и навити спални чували.
Кориган млъкна – знак, че трябва да се залавят за работа.
Лоти си проправи път през полицаите на предната врата и през втория кордон на централната пътека в катедралата. Мина под полицейската лента и отиде при тялото. От облечената в палто от туид жена, паднала между мястото за коленичене и предната пейка, се носеше миризма на газ. Забеляза кабела за слушалки около врата ѝ и малката локва течност на пода.
Прииска ѝ се да завие тялото с одеяло. По дяволите, това беше жена, а не някакъв предмет. Коя ли беше? Защо бе дошла тук? На кого щеше да липсва? Противопостави се на желанието си да клекне и да затвори отворените ѝ очи. Това не беше нейна работа.
Студената катедрала беше осветена от силни прожектори. Лоти проведе няколко телефонни разговора, за да повика експерти на местопрестъплението, след което подсигури помещението за криминолозите.
– Съдебният лекар е на път – съобщи Кориган. – Ще дойде след около половин час, в зависимост от трафика. Ще видим какво е нейното мнение.
Лоти го изгледа. Началникът изгаряше от желание това да се окаже убийство. Сигурно вече подготвяше речта си за задължителната пресконференция. Ала това беше нейното разследване и той дори не трябваше да е тук.
Полицай Джилиън О’Донахю стоеше зад парапета на олтара. До нея някакъв свещеник беше прегърнал през раменете видимо разстроена жена. Лоти мина през месинговите вратички и отиде при тях.
– Добър ден. Аз съм инспектор Лоти Паркър. Трябва да ви задам няколко въпроса.
Възрастната жена простена.
– Необходимо ли е да го правите сега? – попита свещеникът.
Според Лоти беше малко по-млад от нея. Тя щеше да навърши четиресет и четири следващия юни, а той вероятно бе в края на трийсетте си години. Приличаше на типичен свещеник с черните си панталони и вълнен пуловер над риза с колосана бяла яка.
– Няма да отнеме много време – отговори Лоти. – Сега е най-подходящият момент за задаване на въпроси, докато спомените са още пресни в главите ви.
– Разбирам, но преживяхме ужасен шок и не съм сигурен, че ще ви бъдем от особена полза.
Свещеникът стана и протегна ръка.
– Отец Джо Бърк. Това е госпожа Гавин. Тя чисти катедралата.
Силното ръкостискане на свещеника изненада Лоти. Ръката му беше топла. Той беше висок. Тя добави този факт към първоначалната си преценка. Очите му бяха тъмносини и отразяваха горящите свещи.
– Госпожа Гавин намери тялото – обясни свещеникът.
Лоти извади бележник от вътрешния джоб на якето си и го отвори. Обикновено използваше мобилния си телефон, но не ѝ се струваше уместно да го размахва на това свято място. Чистачката вдигна поглед и отново заплака.
– Спокойно, спокойно – заговори ѝ утешително отец Бърк, все едно не беше възрастна жена, а дете. Той седна отново до нея и нежно разтри раменете ѝ. – Тази мила детективка просто иска да ѝ разкажеш какво се случи.
Мила?, учуди се Лоти. Никога не би използвала тази дума, за да се опише. Седна на пейката пред свещеника и чистачката и се обърна към тях доколкото ѝ позволи дебелото ѝ яке. Дънките ѝ се впиха в талията. Господи, помисли си тя, ще трябва да се откажа от вредната храна.
