МОРЕ И ПРАСЕ
С колегата Митко се излежавахме на безкрайно красивия плаж на курортния комплекс „Слънчев бряг“. Бяхме отседнали в хотел „Чайка“ – онзи със специфичната начупена козирка, на който беше предвиден специален етаж за бившия „първи“ в държавата. Бяхме поиграли малко боулинг сутринта и преди да си тръгнем за Пловдив по обяд, решихме да направим един плаж, за да отбележим подобаващо края на нашата командировка.
Лежейки върху красивите плажни кърпи, които ни бяха дали от хотела – си говорехме как не ни се тръгва и как животът беше твърде щедър към нас. Най-много ни вълнуваше екзистенциалният въпрос – защо тоблеронът, който бяхме взели от корекома в комплекса, не беше плосък, ами трябваше да си кривим устните на триъгълник и да правим смешни гримаси като западняците. Ние им се присмивахме от все сърце, че тоблеронът не е плосък и че тяхната сладкарска индустрия е по-изостанала от нашата социалистическа сладкарска промишленост. Шегувахме се, че може би техните фалоси са така триъгълни като тоблероновите блокчета и че сладкарството в загниващия капитализъм е отражение на тяхната реалност...
Трябва да кажа, че Митко беше пристрастен в спора, защото винаги подчертаваше, че българските лукчета са по-добри от тоблерона и по-добри от всички бонбони на света по принцип. Ето защо на мен се падаше тежката задача и трябваше да поема цялата държавна и партийна отговорност като главен съдия в това съревнование и да определя кой е по-добър: капиталистическата или социалистическата сладкарска промишленост.
Слънцето ни беше напекло и аз с усилие дояждах последните парченца тоблерон, и заявих категорично, че е много трудно човек хем да събира тен, хем да си криви устните, когато яде тоблерон, и хем да държи под око преминаващите германки и рускини по плажната ивица. Съгласихме се, че лукчетата са по-добрият вариант.
По обяд се прибрахме в хотела, стегнахме си багажа, сложихме си представителните черни костюми и бели копринени ризи, които ни се полагаха по линия на „Балкантурист“. Това беше специална линия ризи, произведени от „Дунавска коприна“ – Русе, и ги носехме при нашите посещения от най-висок ранг.
Предадохме ключовете от стаите си на рецепционистката на хотела и натоварихме багажите в служебния минибус. В системата на „Балкантурист“ по това време всички автобуси бяха от Западна Германия и бяха марка „Мерцедес“. В началото фаровете на мерцедесите бяха вертикални – тип „конска глава“, и едва по-късно станаха хоризонтални. Малките бусове на „Балкантурист“ пък бяха от марката „Фолксваген“. С други думи в системата се поддържаше най-висок клас на автобусния и микробусния парк; всички модели бяха внесени като нови по специално споразумение; „Балкантурист“ беше еталон в това отношение.
Митко седна зад волана, завъртя стартера на бусчето; а аз като се качих, наместих тъмните си очила и пуснах радиото да слушаме музика. Песните на Христо Кидиков ни забавляваха почти докато влезем в Поморие. С бели ризи и великолепно настроение, ние се прибирахме от Слънчев бряг обратно в Пловдив.
По едно време Митко рязко натисна спирачки. Малко преди Поморие, в близост до Поморийското езеро, ние видяхме едно розово прасе да куцука покрай пътя. Сигурно беше изпаднало от камиона на „Родопа“, с който се разминахме малко преди да навлезем на територията на община Поморие.
– Ей, Митко-о-о! Митко-о-о-о! Спира-а-а-й.!!! Спирай да вземем прасето! – извиках аз.
Митко се стресна, но наби спирачките веднага. Бързо слязохме и двамата от фолксвагена с черните лачени обувки, с черните костюми, с белите копринени ризи и зализаните перчеми като на италиански донове... Прасенцето се стресна и свърна към калта на Поморийското езеро. В това време ние се засилихме, пресякохме на бегом пътя и скочихме и ние в калта.
От минаващите покрай нас коли натискаха клаксони, а дори някои шофьори отбиха и наизлязоха да ни гледат сеира.
В началото бяхме нагазили само до глезените в калта, но прасенцето – куцукайки и въртейки се почти безпомощно, навлизаше все по-навътре в гъстата и лепкава кал.
– Грух! Гру-у-ух!!! – квичеше отчаяно то.
– Митко, дръж отдясно! Натисни го! – давах команди аз.
– Квик! Кви-и-ик!!! – цивреше прасенцето.
То се въргаляше в калта, за да се спаси, а ние с него – два пъти повече, за да го хванем. Хората от плажа в съседство наскачаха от хавлиите си и взеха да ни окуражават:
– Дръжте го това прасе!!! – смееха се и ни сочеха с пръст те, както и спрелите на пътя сеирджии.
С Митко целите се омазахме в кал. Станахме по-мръсни от прасето, но го хванахме. Трудно се измъкнахме от калта, но излязохме под буря от мощни аплодисменти на десетки хора, които се дивяха, тюхкаха, дюдюкаха и ахкаха на нашите ловни умения. Дори едно момиче от спрелите наблизо автомобили дотича да ни донесе хавлия да си позабършем лицата от калта.
Битката беше неравна, но натоварихме прасенцето в багажното отделение на служебния фолксваген. Разбира се, проявихме хуманност и не го вързахме просто защото нямахме с какво. В този момент аз се огледах наоколо, видях какъв сеир сме произвели и казах:
– Митко, давай газ, че скоро ще дойде милицията! Тука стана „Балшой театър“...
Митко даде ряз на двигателя и тръгнахме да гоним отново Бургас. Развеселени от ловната слука, се майтапихме по пътя:
– Ей, Митко! Ти тоблерон със сланина ял ли си? – смеех се на глас аз.
– Голям празник ще стане! – усмихваше се доволно Митко.
Прасето блъскаше и квичеше отчаяно в багажното. Грухтеше и се удряше в задната врата. Явно не му беше приятно да мислят за него като за сланина с тоблерон.
И изведнъж – как натисна ръчката на задната врата пустото му прасе – вратата се отвори, то изпадна от багажното и се шмугна презглава в близката царевица. Всичко стана толкова бързо, че единственото, което ни остана на нас двамата с Митко, беше да спрем и да затворим задната врата на фолксвагена, и да тъгуваме мълком по пътя до Пловдив.
Не стига тази човешка мъка, ами на Петолъчката на Сливен със засилка от милиционерската караулка излезе един милиционер и махна рязко със стоп-палката. Без да ни пита изобщо какви сме и откъде сме, изрева:
– Къде е прасето?
– Ъ-ъ, какво прасе, другарю милиционер? – стреснато попитах.
– Къде е прасето? Отговаряйте, щото аз вас ще ви разфасовам! – викаше милиционерът.
– Ама няма никакво прасе! Ние сме от „Балкантурист“!
– Какво сте правили вие, бе? Цялата бургаска милиция е на крак! Другарите от „Родопа“ се обадиха. Имаме и свидетели! Червен бус на „Балкантурист“ с двама, облечени в черно, гонили прасе в Поморийското езеро. Вие какви сте, бе? – ревеше другарят милиционер.
– Не е вярно! – отричах аз. – Не сме ние!
– А що сте кални бе, другари? – продължаваше да задава въпроси милиционерът.
– Ние, таковата... Кални бани правихме в Поморие – опитах се да шикалкавя аз.
– Е, как така с дрехите? Целите сте в кал – от горе до долу! Вие сте гонили прасето! – не отстъпваше милиционерът.
– Защото, другарю милиционер – събрах сили аз, – ние пробваме дали това е новият „дишащ плат“ на костюмите, който хем ти позволява да си облечен, хем калта прониква през него – обясних понаучному аз.
– Аз вас ще ви затворя! Ей! – викаше милиционерът. – Прасе, кал, „дишащ плат“. За какъв ме имате мене, бе? – Милиционерът продължи да се набира по петолинието.
– Другарю милиционер, вижте сега! Има ли прасе в колата? Няма! Има ли свидетели, които да потвърдят в момента? Няма! Дайте да не си създаваме проблеми един на други! Ето, приемете този стек тоблерони от нас. Имаме и три-четири кутии „Боро“, останало в буса, и една „Метакса“ имаме! Да ви ги дадем, а? – помолих аз. – Това ни е цялото богатство! Молим ви, бъдете другар!!!
Милиционерът не искаше въобще да ни пуска, но бързо пресметна, че вместо да пише рапорт, е по-добре да вземе малко корекомска плячка.
– Добре, другари! Пускам ви, но при едно условие – тая история с „дишащия плат“ да не я разправяте – такъв не съществува. Аз съм завършил техникума по облекло в Бургас и ги разбирам тия неща – натърти с бургаски акцент милиционерът.
– Е, да! Ама как ще има „дишащ плат“! – бързо се съгласих с него...
Митко запали буса отново и бавно-бавно се отдалечихме от караулката. И двамата бяхме и тъжни, и щастливи, че прасето успя да избяга.
По радиото пуснаха песента хит – „Семеен спомен за Поморие“, която изпълняваха Стефка Берова и Йордан Марчинков – и това отприщи една моя тежка въздишка:
– Ей, Митко! Това Поморие ще го помним цял живот, а!? – казах весело аз, а очите ми се напълниха със сълзи.
– Така е, Мишо! – отговори ми Митко също със сълзи на очи и запя със Стефка и Данчо: На двадесет километра от Бургас сияеше едно градче пред нас; едно градче със себе си заето; Поморие се казваше градчето...
