Кафето в кафенето беше прекрасно – истинско капучино, направено както трябва, с плътен каймак и със сърчице от канела. Женя се отпусна на стола и огледа помещението. Беше пълно с познати от медиите лица – водещи на новините, на токшоу програми, актьори, режисьори.
От една масичка срещу нейната й махна жена с червена рокля. Женя позна Марина Тоболчина, водещата на предаването, в което й предстоеше да участва след петнайсет минути.
Тоболчина също беше известна личност. Всички гледаха предаването й вече пет или шест години. То никога не беше скучно. Тоболчина правеше предаването си за жените. Веднъж на две години тя леко променяше формата – вероятно, за да не омръзва на зрителите. И трябва да й се признае, че успяваше да постигне търсения ефект.
Някои смятаха предаването на Тоболчина за конюнктурно, според други започваше да се повтаря. Някои я упрекваха, че е жестока, други – че й липсва искреност.
Но! Много хора ги гледаха. Предаванията й бяха интересни, динамични. И въпросите, които Тоболчина задаваше, не бяха нито банални, нито елементарни. Освен това тя с лекота успяваше да накара събеседницата си да се просълзи и да измъкне от нея нещо, което е било дълбоко скрито, почти тайно. Беше професионалист, спор няма. Гласът й ромонеше меко, ненатрапчиво като ручей. Унасяше, успокояваше, отпускаше. И точно тогава – хоп! Един остър въпрос. И събеседницата й се объркваше, трепваше, едва не подскачаше в креслото. Но вече нямаше накъде да мърда! Тоболчина много грижливо се подготвяше за своите предавания. Вадеше скелети от гардероба – уж нищо особено... Но – право в целта!
Женя беше чела в социалните мрежи, че имало един-два случая, когато опонентите на Тоболчина настоявали записът да бъде изтрит и да не се пуска в ефир. Напразни надежди! Тоболчина водеше битка като тигрица за всеки запис. Имаше и едно съдебно дело, което Тоболчина беше спечелила. Настойчивата тъжителка беше наказана с обществено порицание и глоба. И дори я бяха осмивали в медиите.
И изобщо да получиш покана от Тоболчина се смяташе за нещо яко, много яко. Разбира се, тя беше призната за акула на перото – ако може така да се каже за една телевизионерка.
Тоболчина погледна часовника си, бодро се изправи и се упъти към Женя. Отиде до нейната масичка, усмихна й се с пленителна усмивка и се наведе.
– Готова ли сте, Евгения Владимировна? – меко попита тя.
Женя изцеди от себе си една усмивка и също кимна:
– Да, Марина. Разбира се, че съм готова.
– Минахте ли през гримьорната? – осведоми се водещата.
Женя кимна:
– Разбира се.
– Тогава да се заемаме за работа! – Тоболчина още веднъж й се усмихна и кимна: – Да вървим?
Женя стана, въздъхна и без желание тръгна след нея.
В душата й се беше настанила някаква тревога.
