ПЪРВА ЧАСТ
Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мястото си зад касата и опитваше да се преструва, че не вижда мрака, който се спускаше от другата страна на витрината. Да стои под ярката светлина на флуоресцентните лампи, беше като да се намира на сцена. Хората, които спираха да заредят, я виждаха там вътре, виждаха изморените ѝ движения и блуждаещия ѝ поглед. Тънката ѝ коса, която вече не стигаше до раменете, и фалшивата усмивка, от която я боляха бузите. Виждаха я, докато тя можеше само да долови присъствието им.
Бензиностанцията се намираше в средата на градчето и тя знаеше имената на почти всички, които минаваха през вратата, но не ги познаваше. За сметка на това те сигурно си мислеха, че я познават. Във всеки случай знаеше какво говорят за нея. За дъщерята на Бьорнлунд, как светът бил в краката ѝ, но тя така и не си станала от задника. А сега вече беше късно, красотата и жизнените ѝ сили започваха да я напускат. Песента беше затихнала. Единственото ѝ постижение беше детето, момче, но как се бе появило, никой не знаеше, защото тя никога не бе имала мъж. Поне доколкото им беше известно. Момчето се появи от нищото и въпреки всички слухове, които се бяха натрупали през годините, така и не стана ясно кой е бащата. Това беше неудобен въпрос, който все още водеше до спорове. Единственото, за което хората от околността бяха на едно мнение, беше, че Лив Бьорнлунд никога няма да заживее като нормален човек. Може би дори щяха да я съжаляват, ако не бяха парите. Трудно беше да съжаляваш човек, който разполага с цяло състояние.
Тя отпи от студеното кафе от машината и погледна скришом към часовника. Секундите пулсираха в слепоочията ѝ. Точно в девет щеше да слезе от сцената, поне за днес. Ако не го направеше, мозъкът ѝ щеше да експлодира. Но стрелките стигнаха до девет и пет, докато се появи колегата, който застъпваше на смяна. Дори и да забеляза колко ѝ е кипнало, той не го показа. Каза само: „Баща ти те чака отвън“.
Видар Бьорнлунд беше паркирал на обичайното място до колонката за дизел. Седеше в разнебитеното си волво, стиснал болезнено волана с подобните си на птичи нокти юмруци. На задната седалка, като сянка, седеше Симон, загледан в телефона си. Тя докосна коляното му, преди да си сложи колана, и той я погледна за секунда. Усмихнаха се.
Видар завъртя ключа и колата се съживи с кашлица. Старата консерва от началото на деветдесетте беше по-подходяща за скрап, отколкото за напуканите междуселски пътища, но щом тя отбеляза това, той просто махна с ръка, както винаги.
– Не мърка като котка, но се движи.
– Не мислиш ли, че е време да приемем горчивата истина и да купим нова?
– Как ли пък не. Да купиш нова кола, е все едно да си избършеш задника с парите.
Лив отново се обърна към Симон. Дългите му крака и ръце изпълваха цялото пространство отзад. Промяната беше настъпила, без Лив да я забележи. Един ден той просто седна срещу нея и вече беше голям мъж. Пълните бузи бяха заменени от остри черти и все по-сгъстяващи се рижави косъмчета. От закръгленото ѝ момче нямаше и следа. Тя опита да улови вниманието му, но той като че ли не забеляза. Палците му бягаха трескаво по екрана на телефона. Беше потънал дълбоко в друг свят, до който тя нямаше достъп.
– Как беше в училище?
– Добре.
– Училище – изсумтя Видар. – Загуба на време.
– Не започвай – каза Лив.
– В училище се научаваш на три неща – да пиеш, да се биеш и да гониш фусти.
Видар завъртя огледалото, така че да види внука си.
– Не съм ли прав?
Симон скри уста под яката си, но Лив видя, че се усмихва. Старият развеселяваше повече Симон, отколкото нея. Синът ѝ имаше способността да отминава със смях неща, от които тя побесняваше.
– Говориш така само защото нямаш образование – каза тя.
– Че за какво ми е образование? Аз вече знаех да пия и да се бия. И женоря не ми липсваха. Поне докато бях млад.
Лив поклати глава и се обърна към гората, по-далеч от жилестите ръце, стиснали волана, и дъха на стария, който изгаряше въздуха между тях. Скоро асфалтът премина в чакъл, а дърветата се сгъстиха. По пътя нямаше други коли и той беше пуснал дългите. Отвъд тяхната светлина цареше единствено мрак. Тя разкопча горните копчета на работната си риза и задращи с нокти шията и гърдите си. Сърбежът винаги се засилваше, докато се прибираха, все едно тялото ѝ отчаяно опитваше да излезе от собствената си кожа. Хиляди мравки плъзваха по скалпа и по ръцете ѝ и я караха да раздира кожата си до кръв. Дори да бяха забелязали, Видар и Симон не казаха нищо. Бяха свикнали с поведението ѝ и не ѝ обръщаха внимание. Телефонът на момчето вибрираше през равни интервали, постоянно настояваше за внимание. Старият гледаше пътя и скърцаше със зъби. Когато говореше, по-скоро дъвчеше думите, отколкото да ги изговаря.
Щом стигнаха Йодесмарк , в главата ѝ се появиха обичайните спомени за всички пъти, когато бе изскачала от колата, за да се втурне в обятията на смърчовете, сякаш те можеха да я защитят. Селото беше разположено като аванпост до пътя, който вече не водеше наникъде. Няколко мили на запад гъсталакът и руините на миналото го поглъщаха. Ако обиколеше селото, човек оставаше с впечатлението, че гората е напът да погълне и него. Къщите бяха на задоволително разстояние една от друга, разделени от иглолистни дървета, блата и езерото, което се простираше по средата и отразяваше пустошта. Имаше всичко на всичко четиринайсет имота, но само пет от тях бяха обитавани. Останалите стояха със закованите си прозорци и обрулени тела в очакване да бъдат погребани.
Лив познаваше тези земи по-добре от собствената си същност. Стъпалата ѝ бяха отъпквали всички пътеки, които се виеха между дърветата, и тя знаеше къде дреме всеки извор, всеки боровинков храст и всеки забравен кладенец. Познаваше и хората, макар да ги избягваше. Можеше да разпознае смеха и миризмите, които довяваше вятърът, и не беше нужно да вдига поглед, за да разбере чия кола минава по чакъла или чия резачка разсича тишината. Чуваше лая на кучетата им. Звънците на кравите им. Те едновременно я задушаваха и ѝ вдъхваха живот. Земите и хората.
Бьорнгорден, домът ѝ от детинство, беше разположен на възвишение, надеждно обграден от гората. От стаята си на втория етаж Лив можеше да види черното око на езерото долу в долината. Видар беше построил къщата, преди тя да се роди. Беше останала тук дълго след като порасна, въпреки че още като дете се беше заклела да се махне. Само че не просто беше останала, а беше оставила Симон да расте на това забравено от бога място. Три поколения под един покрив, както бяха живели хората едно време, когато не са имали друг избор. Но сега нищо не го налагаше, освен нуждата, която сами създаваха, за да задържат другия. И колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да вдигне поглед над върховете на смърчовете и да си представи живот някъде другаде. По-лесно беше да се остави да бъде погълната заедно със селото.
Видар спря пред бариерата и се изкашля, за да прочисти гласните си струни.
– Друго си е у дома – каза той и се вторачи в западналата къща на хълма.
Двигателят работеше на празен ход, докато Симон отиде да отключи катинара. Лив едва го разпознаваше в гръб, с широките рамене и волския му врат. Щом вдигна бариерата, Видар подкара бавно, а Симон веднага заключи след тях. Лив зачеса с нокти възпалената си шия, докато се приближаваха към къщата.
– Той вече не е дете – каза тя.
– Не, и по-добре.
Лив хвърли поглед към баща си и констатира, че времето се е отразило и на него. С годините Видар се беше свил, сбръчканата му кожа висеше отпуснато над кокалите и оставяше впечатлението, че той бавно се топи отвътре. Но живецът му гореше все така силно. В очите му блестяха безмилостни пламъци, когато я погледнеше. Тя извърна глава и видя собствения си празен поглед в прозореца на вратата. Здрачът отдавна беше догорял, оставяйки само мрак.
