Несъществуващото детство

Ние, несъществуващите, се оказва, че съществуваме. Винаги идва моментът, в който изпадналите в амнезия започват да си припомнят миналото. Хващат се за дума, за вещ, за цвят, за щрих. Ние с Иван не бяхме се виждали повече от четиридесет години. Едно изследване доказва, че ако двадесет години не си виждал съучениците си, с които си учил до осми клас, не можеш да си спомниш нищо за тях. Пълна амнезия. Но в нашия случай с Иван това не можа да се случи, защото винаги има за какво да се хванем – за дума или за цвят. И това нещо събужда памет за някого, за нещо, за детство. Да, изкуството може да лекува забравата. А може би то е възникнало именно за да лекува забрава… Иван беше знаменосец на едно несъществуващо вече училище „Митко Палаузов”… Край нас се сменяше ценностна система и самолетът, в който се учехме пред училището да пушим, отлетя нанякъде. Басейнът, в който се учехме на смелост, скачайки от тройката, от петицата и най-накрая от десятката се рушеше пред очите първо на децата ни, а сега пред очите на нашите внуци. Картингите пред училището за четиридесет стотинки за половин час отпътуваха някъде с мечтите ни да станем пилоти на някоя формула, която достойно съперничеше на формулите по физика и математика на Димо Мянков Димов … Училището, след като му смениха името, вече не беше училището, което сме завършили. Дори не подозирахме, че завършили това несъществуващо училище нямаше да съществуваме един за друг повече от четиридесет години. Чували бяхме един за друг, но не знаехме, че Иван Узунов е онова мургаво момче, опънато като струна, с две прекрасни момичета, в които можеше да се влюби само този, който имаше сърце. А ние тогава всички имахме сърца, та това момче, на което завиждахме не само защото бе избран за знаменосец, а защото специално за знаменосеца бяха избрали тези момичета, та не знаех, че зад художника Иван Узунов се крие това момче, на което завиждахме не само заради знамето, а и заради момичетата. Както и той не е подозирал, че този брадясал писател е онзи дебеличък побойник от това същото училище, което не съществува вече…Който заради тези момичета с готовност пристъпваше към знамето, ставаше пионерче, целуваше знамето, вдигаше ръката сутрин и казваше: „Рапорт даден”, готов да се сбие със знаменосеца заради тези момичета след клетвата, причаквайки го на път към „Маркотея”… Когато през годините гледах картините на Иван не знаех кое ме тегли към тях, коя е тази магическа сила, но преди няколко години го разбрах – детството. Дядо Дянко, кварталът в Габрово, в който израснахме. Размяната на гости между родителите ни, юношеските спомени на родителите ни… Не зная дали по-често сме ходили с моите родители при съседката на Узунови, която бе сестра на баба ми Йова, от която научих буквите, та честите ни ходения при сестрата на баба ми баба Тота, или ходехме на гости на баба Тота, за да може ние децата да си играем пред тях. Сигурно всички в тази зала носим такива спомени, но не всички носят спомени от Дядо Дянко и избраните, богоизбраните за такива спомени сме Иван Узунов и моя милост… Спестените от закуски стотинки, които давахме после на касата на езерото в парка, за да караме и се състезаваме с канутата или водните колелета, от които понякога някой от нас падаше и изяждаше пердаха вкъщи… И тези венециански пейзажи на Иван въобще не са венециански пейзажи, а са това езеро с лодките в парк „Маркотея” в Габрово. С онези лодки и водни колела, които за нас бяха и ладии, и индиански еднодръвки, и бойни кораби. И синьото в картините на Иван е от това несъществуващо Габрово, от това несъществуващо детство, за което никой не подозира, освен участващите в него. И птицата, която кълве тези спомени в картината на Иван е онази птица, онова врабче, което дядо ми улови пред очите ми през една от зимите с най-дълбоки снегове – защото снеговете тогава бяха дълбоки над кръста сигурно, защото сега коленете ни са на същия бой – та онова врабче дядо го улови тогава пред възторжения ми поглед с връв и чатал, подпрял коша на двора, докато ние се криехме зад прозореца… А под коша дядо бе натрошил хлябът, но врабчетата не знаеха, че това не е хляб, а техните кръстчета… Символика на детството или символика на несъществуващото детство… И крушите, които задължително са бутели круши… Да… Това е габровска дума и никой не знае тука какво е бутело. Бутели круши, бутели мушмули… Изгнили, но до сладост. Това не е обикновено гниене, това е природата, която усъвършенства сладостта… Сладостта на нашето детство… И всичко това, заключено в нашето несъществуващо детство. А ключът е останал във връзката с ключове на директора на несъществуващото училище „Митко Палаузов” другаря Карабичев. Онази тежка връзка с ключове, която хвърляше по някого от нас с точността на абориген, тази тежка връзка с ключове, която в коридора те настигаше, събаряше те на мозайката… Карабичев пристъпваше доволно над тебе, вземаше си обратно ключовете, но падналият вече знаеше, че не трябва да бяга по коридора. Какъв точен мерник имаше Карабичев с най-тежката връзка с ключове, която може да си представи някой някога. И сигурно в тази връзка се намира ключето на нашето детство, но го няма Карабичев, родителите ни ги няма, за да отидат на родителска среща, да го попитат. Може и да го питат в едни други небеса, но няма начин да ни пратят отговора му, защото няма вече училище „Митко Палаузов” и значи нямат новите ни адреси, на които да получим отговора, няма го нашето детство в парка „Маркотея”. А езерото вече е блато, в което са затънали в тинята на забравата нашите индиански еднодръвки, нашите крайцлери, нашите броненосци… На пръв поглед е малко тъжно това слово. Но не е… Защото ние, несъществуващите, изведнъж се появяваме отново. Тези, които се оказахме буфер на две епохи. Виновни за предишната епоха само заради това, че бяхме красиви и изпънати като струни и ни избираха да носим знамената. А ние носехме знамената, защото до нас заставаха две прекрасни, най-прекрасните момичета заставаха до нас. И всички, умиращи от завист момчета целуваха знамената като момински устни. Странно детство, наистина. Учехме се да целуваме върху знамената, като косо гледахме кое от момичетата ни наблюдава съглашателно… Тогава, в това училище, несъществуващото, учителите ни по рисуване слагаха върху един стол „Тримата богатири” на Васнецов и ние трябваше да правим разказ по картинка. Но с времето разбираш, че една картина е станала едва тогава, когато този, който я гледа, успее да види в нея това, което му се иска да види. Шопенхауер казва, че светът не е това, което е, а това, което си представяш, че е… И ти трябва само воля да постигнеш представата… Картините на Иван Узунов за мене са това, което отдавна никой не вижда. Те не ни карат да виждаме, те ни карат да спомняме нещата… Защото, каквото и да разправяме, внуците ни винаги ще мислят, че сме се родили дядовци. Тези картини ме карат да си спомня това, което някога сме били. А ние не само сме били. Ние и сме и в това ни убеждават платната на Иван Узунов от кв. Дядо Дянко на Габрово… А дали съм научил нещо от уроците по рисуване, ще кажете вие. От онези часове, в които само тези, които не можеха да рисуват с молив и четка го правихме с думи пред картината на Веснецов…Защото, заставайки пред картините на Иван Узунов, аз се опитах да ви преразкажа в рамките на едно междучасие, какво те ми говорят. А всички те ми казват, че детството съществува. Дори когато вече сме дядовци… Иване, благодаря ти за възможността да напиша малко детство по картина…

Автор: Христо Стоянов