Смелостта в която и да е област от живота не може да се приравни просто на липсата на страх. Физическите страхове са предизвикателство за ума и тялото; психологическите страхове са предизвикателство за сърцето и душата. Независимо че човек може да е герой от войната, да е демонстрирал смелост във всякакви битки и да е удостоен с множество медали за храброст, той може тайно да храни в себе си парализиращи го страхове, чийто брой е не по-малък от този на въпросните медали. В ролята си на войник той е напълно възмъжал възрастен. В интимната сфера обаче, където трябва да вземе решение да се обвърже, може да прилича на уплашено дете. Когато някоя жена се запознае с него, тя си казва: „Намерих един истински мъж. Той не се страхува от нищо!“ Ала докато не поиска от него близостта, за която копнее, тя няма да разбере, че този човек изпитва смъртен страх от собствените си чувства.
Страхът от близост у единия партньор често е свързан и с двамата. По един или друг начин той се отразява в живота им. Партньорът, когото смятате за „студен“, всъщност се страхува от близост. (В този контекст думата „студ“ означава „страх“.) Това ви притеснява и ви се иска да можехте да надскочите този страх. Но ако изберете да останете с партньор, който се страхува от близостта, това не означава ли, че искате да имате именно такова взаимоотношение – без близост? А възможно ли е и самите виеда се страхувате от близостта? Той се страхува от нея директно; вие се страхувате от нея косвено, чрез него. Дали не сте търсили човек с точно такъв страх, тъй че да не ви се налага да се сближавате? Единственото, което би показало, че намеренията ви са различни, би било да настоявате за промяна. Тъй като промяната във взаимоотношението може да настъпи единствено ако и двамата партньори се ангажират с нея, те трябва да работят съвместно, за да направят близостта безопасна.
Повечето от нас са чували за „вътрешното дете“ – нараненото дете от миналото, чиито нужди не са били посрещнати и което живее във всеки от нас. В нас обаче живее и едно „уплашено дете“ – наследникът на уплашения родител. Като малки сме възприемали родителя като възрастен, който е в контрол, но в този контролиращ възрастен е живеело едно уплашено дете. Веднъж за нас са се грижили уплашените деца в сърцето на нашите родители, а друг път – овластяващите, грижовни възрастни. Всички ние сме се сблъскали с този парадокс в родителите ни, но тъй като и двете страни на характера им си приличат, вероятно не сме успели ясно да ги разграничим. Сега обаче разбираме повече неща и можем да изпитаме съчувствие към тях.
Това може да ви звучи много сериозно. Сериозността, както и страхът, са други думи за болката. Волтер казва: „Бог е комедиант, играещ пред аудитория, която се страхува да се разсмее.“ Един прост начин да разберете от какво точно се страхувате е следният – то е това, за което не можете да се разсмеете. Хуморът ви освобождава от хватката на страха, тъй че повече не сте под неговия контрол. Тогава възстановявате жизнената си енергия – а именно достъпа си до ентусиазма, свободно леещото се слово и неудържимото удоволствие.
Запитайте се: „Мога ли да видя комичното в това, което ме плаши? Мога ли да видя колко е смешно да се страхувам от него? Мога ли да се разсмея на себе си?“ Тук не става въпрос за подигравка, а за забавление. Перифразирайки Маслоу, който говори за самоактуализиращата се личност: „Най-после ще прегърнете всичко, което се случва в живота, и ще го погледнете без критицизъм и сръдни, от забавната му страна.“
Откъс от „Когато любовта срещне страха“