Също както заразните болести се разпространяват презграници и причиняват глобални епидемии, икономическите кризи в една страна може да имат катастрофални последици в други части на света. Голямата депресия от 30-тегодини на 20. век например, започна като финансова кризав Съединените щати, в която милиони американци загубиха работата си и безброй компании и ферми банкрутираха.
Когато Федералният резерв се намеси, за да ограничи паричното предлагане след борсовия крах през 1929 г., това доведе до още по-сериозно забавяне на икономическата активност, което увеличи безработицата и банкрутите. Изправени пред сериозна криза на финансирането, банките в САЩ си поискаха обратно кредитите, отпуснати от тях в чужбина, което доведе до колапс в банковите системи настрани длъжници като Германия и Аржентина.
След това правителството на САЩ повиши митата и намали квотите за вносните стоки, уж с намерението да предпази американските компании и фермери. Но законът на Смут-Хоули за митата незабавно накара другите страни по света също да повишат своите мита върху вноса и така се създаде порочен цикъл, при който икономическата криза и изолационизмът в една страна доведоха до още по-голяма криза и още по-изразен протекционизъм в други страни – и в крайна сметка до световна депресия. Безработицата достигна безпрецедентни нива от над25% от работната сила в Германия, Великобритания и САЩ. В Германия икономическата ситуация беше главна причина за възхода на фашизма: националсоциалистическата партия на Хитлер завзе властта, след като икономиката се срина, а инфлацията се повиши.
Подобно на икономическите и глобалните кризи от30-те години на 20. век, световната рецесия от края на първото десетилетие на 21. век започна със срив на жилищния пазар в САЩ. Но огромният мащаб на финансовия колапс изискваше такава интервенция от правителството и централната банка, каквато никога по-рано не беше предприемана. Когато по цялото земно кълбо започнаха да фалират банки – най-вече заради провалили се инвестиции във второкласни американски ценни книжа, финансирани с нестабилно, краткосрочно кредитиране на паричните пазари – стана ясно, че е настъпила същинска
световна криза. Понижения на фондовите пазари, в някои страни от над 50 процента, предшестваха забавянето на глобалната икономика.
Синхронизираните действия на световните централни банки, в това число на Федералния резерв на САЩ, Банката на Англия, Европейската централна банка и Банката на Япония, помогнаха за успокояването на нещата за известно време. Но когато започнаха да фалират и цели страни като Исландия и Гърция, стана ясно, че последиците от кризата от 2008 г. ще се усещат още години наред.
Задачата, която стоеше пред Федералния резерв и другите централни банки в света през 2008 г., беше те
по някакъв начин да решат непосредствения проблем, нобез да създават прецеденти, които биха задълбочили бъдещи кризи. Някои казват, че реакцията на Федералния резерв на кризата в дотком сектора през 2000 г. – увеличаване на ликвидността и драстично понижение на лихвените равнища – е проправила пътя за имотния балони последвалия крах на финансовите пазари няколко години по-късно. Други твърдят, че прекомерният излишък от спестявания на нововъзникващите икономики в Азия, както и в Германия и други експортно ориентирани страни, е довел до рецесията от 2008 г., тъй като лесният достъп до ипотеки причини прегряване на жилищния пазар от Дъблин до Мадрид и Сан Франциско.
Трети сочат като причина „откритието“ на банките и ипотечните компании в САЩ, че ще могат да направят много пари, ако отпускат кредити на купувачи на жилища, които при нормални обстоятелства не биха получили заем. На тези второкласни кредитополучатели беше позволено да купуват жилища, като плащат малко по-високи от нормалните лихви – най-често плаващи лихви, които се покачват и спадат паралелно с целия кредитен пазар.
Пазарът на второкласни ипотеки буквално излетя до небето, когато банките и ипотечните компании установиха, че биха могли да „пакетират“ тези съмнителни жилищни заеми и да ги продават под формата на облигации на инвеститори по целия свят – а най-вече на задръстените от кеш банки и финансови институции. Към 2007 г. в света вече се търгуваха ипотечни ценни книжа на стойност стотици милиарди долари годишно, а пазарът на второкласен дълг беше станал по-голям, отколкото е целият пазарна държавни ценни книжа на САЩ – най-големият облигационен пазар в света по онова време.
Първоначално цареше убеждението, че с пакетирането на хиляди географски отдалечени ипотеки в една
ценна книга, шансът всички те да фалират по едно и също време става изключително малък. Рейтинговите агенции, получаващи огромни хонорари от банките емитенти, се задоволиха с резултатите от компютърно генерирани анализи на риска, които приемаха, че в различните региони на САЩ съществуват различни жилищни пазари, а вероятността всички те да изпитат спадна цените по едно и също време е буквално нулева. Но се случи точно това – и милиони второкласни ипотеки загубиха стойността си. Тогава кредитната криза в Съединените щати се разпространи по целия свят, като банките и инвестиционните къщи от Лондон до Токио отказаха да предоставят налични пари, за да поддържат функционирането на глобалната икономика, а правителствата и централните банки панически започнаха да търсят бързо решение.
Лихвите и паричното предлагане са основните инструменти, които Федералният резерв и другите централни банки традиционно използват за контролиране на икономическия растеж. Ключовият момент е как тези инструменти ще бъдат приложени. Също както скоростта на един двигател се регулира чрез подаването на гориво, така и икономиката на една страна се регулира чрез нейното парично предлагане, което определя лихвените нива. А паричното предлагане на всяка страна се контролира от нейната централна банка: във Великобритания това е Банката на Англия, в Швейцария – Швейцарската национална банка, в САЩ – Федералният резерв, за страните от еврозоната е разположената във Франкфурт Европейска централна банка, в Япония това е Банката на Япония. Тези квази-публични институции са учредени от правителствата, но след това им е дадена независимост,за да могат да упражняват контрол върху икономиката без намесата на повърхностни политици.
Въпреки че медиите имат навика да се концентрират върху най-новата важна икономическа статистика, например ръста на БВП или безработицата, не съществува един-единствен индикатор, който да ни каже колко бързо расте дадена икономика и дали този растеж по-късно няма да доведе до инфлация. В допълнение, няма начин да знаем колко бързо една икономика ще отговори на промените в монетарната политика. Ако централната банка на една страна позволи на икономиката да се разрасне твърде бързо – например като поддържа твърде много пари в обращение, това може да доведе до пазарни балони и безконтролна инфлация. Но ако тя забави твърде много икономиката, резултатът може да е икономическа рецесия, с финансови сътресения и тежка безработица.
Най-лошият сценарий настъпва, когато икономическата стагнация се съчетаe с висока инфлация – състояние, което понякога се обозначава като стагфлация.
Съответно, централните банкери следва да бъдат далновидни и изключително предпазливи: едното им око да е върху инфлацията, която обикновено е продукт от прегряваща икономика, а другото да е върху безработицата, която почти винаги е резултат от забавяща се икономика. През 21. век, когато размерът на капитала, който тече из света, засенчва паричното предлагане в много страни, е почти невъзможно да се знае със сигурност какъв ще е ефектът от едно или друго решение от областта на монетарната политика върху местната икономика, да не говорим върху световната.
Предвид изключително ниския темп на инфлацията през второто десетилетие на 21. век, някои призовават за алтернативни методи за контролиране на икономическия растеж. Вместо да се използват компетенциите на централните банки да повишават или понижават лихвените нива, обозначавани като „монетарна политика“, другата възможност е да се използва „фискална политика“ за промяна на паричното предлагане. Това всъщност би позволило на правителствата да заобиколят централните банки, като напечатат огромни суми пари, за да увеличат паричното предлагане. Възможността правителството да емитира нови пари с цел да въздейства върху икономическия растеж – една идея, която обикновено се обозначава като Модерна монетарна теория (ММТ) – не е без проблем предвид възможността инфлацията внезапно да излезе от контрол. Да, парите, емитирани от правителствата на
страни като Съединените щати, са смятани за безрискови – тъй като правителството е в състояние да на печата нови пари, които световните инвеститори с готовност ще приемат по всяко време. Но много други правителства може да злоупотребят със силата на ММТ, за да платят за големи дефицитни разходи по начин, в който отсъства благоразумното насочването от страна на световните централни банки.
Голямата депресия е един от най-ярките примери затова как локалните кризи може да се превърнат в глобални, но след 19. век, когато световната икономика за пръв път стана взаимносвързана, са се случвали и много други кризи. Всякакви неща, от войни и промяна на климата до политически сътресения, са поставяли на колене финансовите пазари. Все пак най-честите причини за финансови кризи са цикличните сили от типа на свръхпроизводство, спекулации или пазарна еуфория. След тях често следват сривове на фондовия пазар, масови уволнения и закрити фабрики.
Понякога финансовите кризи са причинявани (а понякога и поправяни) от сили, които нямат никаква връзка с първоначалния проблем. Спадът на цените след Гражданската война в САЩ например, завършва едва когато увеличеното производство на злато в Южна Африка води до възстановяване на икономическата активност в целия свят. Избухването на Втората световна война през1939 г. обикновено се сочи като причината, върнала живеца в американската индустрия, слагайки край на Голямата депресия доста преди Съединените щати да влязат във войната в края на 1941 г. А рецесията в по-голямата част от индустриалния свят през 70-те години на 20. Вече пряко следствие от решението на страните – производителки на петрол, да наложат ембарго, логично довело до ръст на цените.
Повечето от скорошните финансови кризи – например сривът на фондовия пазар през 1987 г., пукането на дот-ком балона през 2000 г. или пазарният колапс след терористичните атаки на 11 септември 2001 г., са се задълбочили заради икономически и социално-политически сили, излизащи извън контрола на която и да било страна в света.
