Мозъкът ми беше пламнал. Тялото ми изгаряше. Долината на смъртта беше изсмукала силите ми и сега се опитваше да ме изпържи.
Хората от екипа ме подканяха да се надигна, повтаряха, че вярват в мен, но аз едва долавях гласовете им. Повърнах, а после на светлината на фенерчето, завързано за челото ми, видях как течността се изпари почти толкова бързо, колкото беше плиснала върху напечената настилка.
Беше единадесет часа през нощта, температурата беше 40°С, изпепеляващата жега ме съсипваше.
Това трябваше да е моят миг. Това беше моментът, в който винаги успявах да открия скритите си запаси от воля, каквато другите не притежаваха, и да събера сили, които да ми помогнат да преодолея разстояния и да достигна скорости, непостижими за останалите състезатели.
През онази нощ обаче, докато се пържех, проснат на земята, единственото, което си спомних, беше една телевизионна реклама от моето детство. Първо виждаме нечия ръка, която държи яйце, и един глас казва: „Това е твоят мозък“. После ръката счупва яйцето и когато то започва да цвърти в нагорещения тиган, гласът казва: „А това е твоят мозък, когато вземаш наркотици“.
Видях тази картина върху горещото нощно небе и чух безплътния глас. Помислих си: „Това е моят мозък на състезанието „Бадуотър“.
Бях пробягал 113 км в местност, където други бяха загинали, ходейки, и ми оставаха още 104 км.
Откъс от книгата „Яж и тичай” на Скот Юрек и Стив Фридман, издава „Вакон”
