Фамилното име на баща ми беше Пирип, а аз бях кръстен Филип и тъй като детският ми език не бе успял да сглоби от двете имена нещо по-дълго и по-разбираемо от Пип, нарекох се сам Пип, а после и другите започнаха да ме наричат така.
Това, че фамилното име на баща ми е било Пирип, научих от надписа върху надгробната му плоча и от думите на сестра ми, мисис Джо Гарджъри, омъжена за ковача. Не бях виждал никога нито баща си и майка си, нито техни портрети (защото те бяха живели много време преди появата на фотографията) и първите ми представи за тях бяха свързани съвсем неоснователно с надгробните им плочи. От формата на буквите върху бащината ми надгробна плоча получих странната представа, че той е бил широкоплещест, едър, мургав мъж с черна къдрава коса. А от вида и израза на надписа „и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия“ извадих детинското заключение, че майка ми е била болнава и с лунички. Петте малки надгробни плочи, дълги по фут и половина и наредени до гробовете на родителите ми в памет на петте ми братчета – които се бяха отказали от опита да печелят прекалено рано прехраната си сред всеобщата борба, – ми бяха вдъхнали благоговейно поддържаната вяра, че те са се родили легнали по гръб, с ръце в джобовете, без да ги извадят оттам, докато са били на тоя свят.
Ние живеехме в блатиста местност, край речен завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер. Тогава именно открих, че обраслият с коприва неприветлив кът е гробище; че Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия, са умрели и погребани; че Александър, Бартòломю Ейбръхам, Тобайъс и Роджър, малолетни деца на гореспоменатите, са също умрели и погребани; че тъмната пуста равнина зад гробището, из която пасат кравите, пресечена от язове, могилки и шлюзове, са блатата; а ниската оловносива ивица зад тях е реката; че далечното диво леговище на вятъра е морето, а дребното треперещо същество, разплакано от страх пред цялата тая гледка, е Пип.
– Я млъкни! – се раздаде страшен глас и един човек изникна между гробовете до входа на църквата. – Не реви, дяволче, инак ще те заколя!
Страшен човек в груби сиви дрехи, с тежка окова на крака. Човек без шапка, със скъсани обуща, вързал главата си с някакъв вехт парцал. Човек измокрен, изкалян, изранен от камъни, ожулен от тръни и коприва; той куцаше, трепереше, озърташе се втренчено и ръмжеше, а зъбите му тракаха, когато ме улови за брадичката.
– Ох, моля ви се, сър, не ме колете! – замолих го изплашено аз. – Моля ви се, сър, недейте!
– Кажи, как ти е името? – попита човекът. – Хайде, по-скоро!
– Пип, сър.
– Повтори! – каза той, като ме гледаше втренчено. – По-ясно!
– Пип, Пип, сър.
– Къде живееш? – продължи човекът. – Покажи ми къщата!
Посочих към мястото, където се намираше нашето село, на около една миля от църквата, между елите и подкастрените дръвчета в крайбрежната низина.
Човекът ме погледна за миг, обърна ме с главата надолу и изтърси джобовете ми. В тях имаше само парче хляб. Когато църквата се върна на предишното си място – защото човекът беше толкова ловък и силен, че я преобърна пред очите ми и звънарната ѝ се озова под нозете ми, – когато, казвам, църквата се върна на предишното си място, аз седях разтреперан на един висок надгробен камък, а човекът ядеше лакомо хляба ми.
– Ех ти, паленце – рече той, като се облизваше, – какви тлъсти бузки имаш!
Струва ми се, че те бяха наистина тлъсти, при все че по онова време бях нисък и слаб за годините си.
– Проклет да съм, ако не ги изям! – каза човекът, клатейки заплашително глава. – И, кажи-речи, съм готов да ги изям!
Аз изказах сериозно надеждата, че няма да ги изяде, и се залових по-здраво за надгробния камък, върху който ме бе настанил отчасти за да не падна оттам, а отчасти и за да не се разплача.
– Я слушай – попита човекът, – къде е майка ти?
– Ей тук, сър – отговорих аз.
Той трепна, втурна се да бяга, после се спря и погледна през рамо.
– Ей тук, сър – обясних плахо, – „и Джорджиана“. Тя е майка ми.
– Аа! – рече той, като се върна. – А оня до нея баща ти ли е?
– Да, сър – отвърнах. – И той е тук; „бивш жител на тази енория“.
– Ахаа! – промълви той и се замисли. – А с кого живееш... ако речем, че те оставя да живееш, макар да не съм решил още.
– Със сестра си, сър... мисис Джо Гарджъри... Жената на ковача Джо Гарджъри, сър.
– На ковача ли, казваш? – повтори той. И погледна крака си.
След като погледна няколко пъти мрачно ту крака си, ту мене, той се приближи до надгробния камък, улови ме за раменете и ме наведе назад, докъдето можеше да стигне, така че неговите очи ме гледаха властно от горе надолу, а моите го гледаха безпомощно от долу на горе.
– Слушай – каза той. – Сега ще се реши дали да те оставя жив. Знаеш ли какво е пила?
– Да, сър.
– А знаеш ли какво е лапане?
– Да, сър.
След всеки въпрос той ме навеждаше още повече, за да почувствам по-силно опасността и безпомощността си.
– Ще ми донесеш пила. – Той ме наведе пак. – Ще ми донесеш и нещо за лапане. – Наведе ме още веднъж. – Ще ми донесеш и двете. – Пак ме наведе. – Инак ще ти извадя сърцето и дробчето. – И пак ме наведе.
Бях толкова изплашен и замаян, че се вкопчих с две ръце в него и му казах:
– Ако обичате да ме изправите, сър, няма да ми се завива свят и ще ви разбера по-добре.
Откъс от „Големите надежди“, Чарлз Дикенс
