Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Дълбоко в деколтето

25 юли 2014, 07:31 часа • 17755 прочитания


Месеците и годините се нижеха унилo. Жул лентяйстваше, Жан учеше, ала и на двамата животът им изглеждаше монотонно сив. В него крещящо липсваха мъжете. Имаше свалки, един чернокос провансалец  с широки плещи и испански темперамент, един хилав парижанин с грапав език на пушач, един прилежен студент от предградията с дълги мигли. Кратки връзки, между които зееха дълги периоди на самота, отдадени на следването и наситени със скука. Защо ги напусна испанският темперамент? Жул и Жан обожаваха ласките му. А грапавият език, който ги възбуждаше, защо изчезна и той? Мюриел го разкара. Това стори и с дългите мигли, а Жул и Жан негодуваха.
Те линееха в бленуване за физически допир и ласки. По улиците, по терасите на кафенетата, по коридорите в школата, навсякъде Жул и Жан оглеждаха мъжете, млади и стари, чаровни и обикновени. Намигаха им, усмихваха им се, разменяха съучастнически погледи. Ала Мюриел не забелязваше тези свалки, продължаваше по пътя си. Беше прекалено взискателна към мъжете и погълната от амбицията си. Жул и Жан скучаеха в сутиена и въздишаха.

Мюриел нямаше усещането, че ѝ липсват любовни връзки. Ерик, Патрик, Марк и Доминик се бяха изредили в леглото на боксониерата. Проблемът беше, че не се влюбваше. Мечтаеше за срещата, която ще я изтръгне от хладното ѝ ежедневие и ще я потопи в бълбукащ от горещи страсти котел. Възможността такава среща да се случи беше доказана от безброй филми и романи. Мюриел не губеше надежда и мирно чакаше. Поддържаше се в готовност, за да не бъде изненадана, когато настъпи съдбовният миг.
Когато любовта обаче се стовари върху нея, я завари крайно неподготвена. Появи се в силно задимения интериор на студентското барче.
– Това сте вие, ако не се лъжа – каза едно момче, приближавайки се до масата, където тя си ядеше сандвича: франзела с шунка.
Държеше пластмасова чашка с кафе в ръка. Мюриел вдигна глава и го погледна въпросително, не го познаваше.
– Подсказахте ми на изпита по икономика – добави той, уверен в себе си.
Мюриел продължаваше да дъвче. Имаше грешка, тя не подсказваше.
– Брутният вътрешен продукт, инфлацията, бюджетният дефицит, всички тези цифри, невъзможни за запомняне. Изкарах изпита благодарение на вас, мерси много – добави той и като видя смаяния ѝ поглед, реши да смени сюжета: – Как е сандвичът?
– Като сандвич – промърмори Мюриел. – Не знам за какво говорите. Не си спомням.
– Няма значение – каза той и попита дали може да седне, за да си изпие кафето.
Тя кимна. Беше висок и седна напреки, за да има място за краката. Жул и Жан се изчервиха. Жан му бе подсказал, защото отдавна го харесваше с дебелите му сладострастни устни. Мюриел бе смутена от прямия му поглед и от очите му, бледокафяви или по-скоро блатнозелени.
– Как се казваш, нали може на „ти“? – попита той.
– Жул и Жан – отговориха в хор двамата, превъзбудени.
– Мюриел, а ти?
– Филип. Филип Вен.
– От кой випуск си? Коя специализация, коя група?
Установиха, че имат общи часове, и се почудиха защо не са се засичали. Мюриел излъга, че бърза, беше прекалено смутена. Той настоя да я почерпи за взетия изпит. Уговориха се да се видят отново. Записа телефона си на къс хартия, който Филип прибра в джоба на дънковата си риза.
Дните минаваха, ризата не излизаше от главата на Мюриел. Ами ако я беше изпрал с листчето и нейния телефонен номер в джоба? Той най-сетне се обади. Тя се вкопчи в слушалката като в спасителна шамандура. Слушаше, а нищо не чуваше. Разменяха си любезности как си, добре съм, и аз съм добре, как върви ученето, бачкам по едно експозе... Най-сетне параметрите на срещата започнаха да се конкретизират: имаш ли време, имам, да се видим, добре. НАЙ-СЕТНЕ. Мюриел се бе уплашила да не би артистичната неяснота да продължи вечно. Затвори телефона и се срина на леглото.

* * *
Трите дни изминаха мъчително, но поне имаха някаква функция – доближаваха я до срещата. Преди да излезе, Мюриел прекара цял час пред огледалото, същото онова старото и напукано огледало. Преоблече се седем пъти и се спря окончателно на широка кремава блуза, която да прикрие несъразмерния ѝ бюст, джинси, за да не изглежда прекалено шик, и късото тъмносиньо манто. Добави един копринен шал на венециански мотиви.
Мястото на срещата не лъхаше на романтика: университетският стол на улица „Мабийон“, където можеше да се хапне сравнително вкусно за петнайсет франка, ако не страдаш от агорафобия. Филип го бе предложил. Мюриел пристигна навреме, той мъничко закъсня. Наредиха се на опашката, която се качваше по широкото стълбище. Бавно се придвижваха нагоре. Жул и Жан се притиснаха няколко пъти до Филип, Мюриел смутено се извини:
– Тълпата ме блъска...
Филип се усмихна и от двете страни на месестите му устни се образуваха трапчинки-езерца, в които погледът на Мюриел потъна. Най-сетне стигнаха до третия етаж, където се намираше столът. Опашката сега се виеше покрай дълги рафтове с чинии. Жул и Жан лакомо разглеждаха изложените предястия и ястия: салата „Ница“, „Цезар“, фаршировани яйца, печено пиле с ориз и задушени моркови, яхния от телешко, пържола с пържени картофи, сирена и десерти. Мюриел си избра разсеяно менюто, бе погълната от присъствието на Филип. Той посочи една маса в дъното, която се освобождаваше. Запътиха се натам и седнаха, не смееха да се погледнат в очите. Мюриел бе попаднала на тъп нож и с мъка си режеше пържолата.
– Не съм те виждала напоследък  – каза тя.
– Скучно ми е. Ходя само на задължителните лекции.
– А как изкарваш изпитите?
– Преснимам записките на един приятел, чета книги.
– И това ти стига?
– Да.
– А какво правиш, като бягаш от лекции?
– Имам един аквариум...
Жул и Жан внимателно изслушаха дългото изложение за рибовъдството в домашни условия: видове аквариуми, температура на водата, осветление, храна. Когато приключи с техническата част и премина към самите риби, Филип заговори за усмивки и сръдни, за намигвания, за любов и ревност. Отдавна се бяха нахранили. Станаха, оставиха мръсните чинии на предназначеното за тях място и слязоха. Навън грееше мартенско слънце.
– Какво ще правиш сега? – попита Филип.
– Ще ходя на лекции, а ти?
– Не знам.
Вървяха по булевард „Сен Жермен“ към школата и мълчаха.
– Сигурно са ти казвали, че имаш изключително красиви гърди.
Жул и Жан усетиха мощен прилив на кръв, а Мюриел тутакси поруменя, слепоочията ѝ затуптяха.
– Харесваш ми – каза Филип и внезапно спря.
Тя не успя да намери отговор, отпусна се в ръцете му, а той я притисна към себе си. Устните им се докоснаха, езиците им се преплетоха в изгаряща целувка, светът се завъртя като виенско колело. Филип и Мюриел се отделиха, погледнаха се, прегърнаха се отново и тръгнаха напосоки. Говореха превъзбудено за нещо. Стигнаха до някаква спирка.
– Тук минава автобусът, който отива до вкъщи – успя да каже Мюриел.

Спряха и се зацелуваха. Автобусът дойде, вътре седяха трима пенсионери и майка с количка. Мюриел си оправи мантото, усмихна се, Филип се наведе да я целуне, а тя постави пръсти на устните му. Прелестите на Париж се нижеха бавно зад стъклото. Жул и Жан трепереха от превъзбуда. Най-сетне слязоха, а Филип я обхвана с ръце, „Не мога да вървя, без да се опирам на теб“, каза и двамата поеха с колебливата походка. Стигнаха до кооперацията, където живееше Мюриел, заизкачваха се по виещото се стълбище, спираха на всяка площадка и се целуваха. На последния етаж Мюриел дълго търси ключовете, а после едва уцели ключалката.
Жул и Жан агонизираха в сутиена, когато той най-сетне изхвърча, безцеремонно разкопчан. Изскочиха като полудели и се разстлаха на женското тяло. Пулсираха от възбуда. Ръцете на Филип нежно ги галеха. Болезнено втвърдени, Жул и Жан охкаха от удоволствие. Филип се наведе и ги облиза с език, после ги духна, за да ги охлади, и ги всмука. Те изстенаха.
Филип и Мюриел също стенеха. Слабините им пулсираха. Слети, телата им се извиваха като змиорки. Твърдият член натискаше гладкия корем или се мушкаше между краката, шаваше около туптящата вулва. „Ела, моля те“, промълви Мюриел със задавен от желание глас. Изпъшка с облекчение, когато той бавно проникна у нея.
Лежаха изтощени на леглото. Последният за деня слънчев лъч огряваше косо капандурата. Мюриел галеше гърдите му, играеше си с косъмчетата по тях. Филип улови ръцете ѝ, целуна ги и се засмя.
– Защо се смееш?
– Сетих се за глупаците, които сега са на лекция.
Мюриел замълча, не ѝ беше забавно. Филип нежно я стисна в обятията си.
– Притеснена си, защото изпусна лекциите този следобед, нали?
– Мъничко.
– Всички жени сте такива, работливи, прилежни, – каза той и стана.
Огледа я с възхищение.
– Невероятно красиво тяло имаш, а гърдите ти са прелестни.
– Не са. Огромни са, несъразмерни.
¬– Не е вярно, перфектни са.
– Тежат ми, в буквалния и преносния смисъл.
– Да не би да си от жените, които се мислят за дебели?
– Не се мисля, такава съм.
– Ще те отуча да мислиш глупости! – каза той и скри лице между гърдите ѝ.
Тя се заигра с косите му.
– Мили мои Жул и Жан, аз ви обичам.
– На кого говориш пък сега!
– На гърдите ти, които ти не оценяваш.
– Предпочиташ да говориш с тялото ми, а не с мен? Омръзнах ли ти вече?
– Ревнивка.
– Защо ги нарече Жул и Жан?
– Не знам, така ми хрумна. Отива им, не мислиш ли? Може би се сетих за един от любимите ми филми, „Жул и Жим“ на Франсоа Трюфо.
– Какво общо има той с моите цици?
– Жул и Жим са страстно влюбени в божествената Жан Моро, а тя лековато обича и двамата. Образуват неразделно трио, което само смъртта може да раздели. Така и става, Жим се самоубива.
– Много си странен.
Отново се любиха, потънали в мрака, отново лежаха уморени и изгладнели. Коремът на Филип изкъркори.
– Какво каза, скъпи мой Мечо Пух, я повтори, че не те разбрах? – закачливо попита Мюриел.
– Много си глупава. Като чуваш корема ми, не означава, че има какво да ти каже.
– Циците ми са по-бъбриви, това ли се опитваш да намекнеш?
– Не ги познавам още достатъчно, за да твърдя подобно нещо.
Филип седна на ръба на леглото и се протегна.
– Нямам нищо за ядене – предупреди го Мюриел.
– Да отидем да вечеряме на улица „Муфтар“? Каня те.
– Окей.
– При едно условие. Искам да те гледам, докато се обличаш.
– Знаех си, че ще има условие...
Мюриел стана и отиде до душ-кабината. Филип оправи възглавниците и се излегна отново. Когато тя излезе, хиляди капчици блещукаха по бедрата ѝ, преди да бъдат погълнати от мекия памук на тъмнорозовата хавлия. Филип присви очи от удоволствие. Бели дантелени бикини се изкачиха към венерения хълм. Но когато Мюриел понечи да си сложи сутиена, Филип се възпротиви.
– По-добре без сутиен!
– Моля те, остави ме на мира!
– Защо го слагаш? Нали вече ти обясних, че...
– Няма гола да се разхождам по улиците!
– Без сутиен не значи гола.
– Значи, когато мярката ти е деветдесет и пет Е!
– Мразя сутиените. Приличат ми на презервативи за гърди.
Филип хвана с пръсти двата мръсни презерватива от пода и демонстративно ги разклати.
– Харесват ли ти?
Мюриел се нацупи.
– Гнусен си.
И се целунаха страстно.
* * *
Следващите месеци протекоха с невероятна скорост, най-бързите месеци в живота на Мюриел. Времето летеше и едва докосваше повърхността на събитията, оставяйки бяла и ефирна пяна зад себе си. С Филип бяха неразделни. Любеха се до изтощение, разхождаха се, държаха си ръцете, гледаха се – бяха влюбени.
Филип вече имаше ключ от гарсониерата ѝ. Често идваше с цвете. Сутрин ставаха заедно, пиеха кафе и се качваха на автобуса. Мюриел имаше щастливото усещане, че стават семейство. Решила беше да поеме отговорността за бъдещето на Филип. Събуждаше го рано, мъкнеше го по лекции. Разпитваше го за експозетата и го окуражаваше. Филип беше умен. Когато полагаше усилия, жънеше успехи. Експозето му по геополитическа икономика бе определено като „блестящо“ от преподавателя и включено в ежегодника на школата. Мюриел бе удивена, защото знаеше как набързо бе подготвено то.
Филип беше умен, но мързелив – тя трябваше да му помогне да се пребори с порока си. Тази хуманитарна мисия придаде ново измерение на нейната любов, направи я полезна. Мюриел бе щастлива. Забрави за страха от изпитите и от бъдещето, вживя се в новата си роля на спасителка. Филип обаче нямаше ни най-малко желание да бъде спасен. Тя да учи колкото си иска, той имаше нужда да живее. Не намираше обаче живот нито в учебниците, нито в библиотеката. Беше се озовал в школата, следвайки волята на амбициозните си родители. Нямаше желание да успява, търсеше смисъла другаде – и фактът, че не знаеше къде е това другаде, го изпълваше с възбуда и радост. Правеше усилия да ходи на лекции заради Мюриел, а тя не го оценяваше. Един ден ѝ подари „Обломов“ и каза:
– Ако искаш да ме опознаеш, прочети тази книга. Страхотна е, любимият ми литературен герой.
Така Жан откри Обломов и се влюби в него, а Мюриел се ужаси. Не можеше да намери човешката красота в литературния образ: разплутият млад мъж, който лежеше по цял ден, плюскаше и размишляваше. Не разбираше душевното му богатство, което въодушевяваше Филип, не разбираше смисъла му. Почувства отново дистанция. Държавният изпит наближаваше, тя нямаше време да мисли за любовта, потопи се в ученето. Един ден Филип каза, за да си отмъсти за нейното отдалечаване:
– На Жан му личи, че е бил лишен от ласки в детството си.
– Кой Жан? За кого говориш?
Мюриел мислеше за аналитичните финанси, които не разбираше.
– За дясната ти цица, Мюриел. Забрави ли? – попита той натъжен.
– Само за глупости мислиш и говориш. Какво толкова му има според теб на господин Дюпон?
– Кой е той?
– Фамилното име на Жан, не знаеш ли – каза Мюриел саркастично.
– Жената винаги се грижи повече за едната си цица, подсъзнателно има предпочитания.
– Аха...
– Аз например, колкото и да се стремя да бъда безпристрастен, предпочитам някои от рибите си.
– Но какво общо имат рибите ти с моите гърди?
– Нищо. Просто реших да ти кажа какво усещам, а то е, че пренебрегваш дясната си цица. И тя скърби.
– Искаш да кажеш, че е отпусната? Че е увиснала?
– Ни най-малко. Огорчена я чувствам, някак си разочарована – рече той и целуна гърдата през фланелката.
Мюриел се изправи. Какво точно искаше да ѝ каже Филип с тези езотерични разговори? Харесваше ли я още, или заобиколно искаше да ѝ подскаже нещо? Понякога Мюриел се питаше що за човек е, даваше си сметка, че знае малко за него. Изплъзваше ѝ се като риба от ръцете на несръчен рибар. Възможно ли беше споделено бъдеще с толкова потаен и странен мъж?

Филип чакаше с нетърпение края на следването и мечтаеше за свобода и любов. Щяха да пият бири по парижките тераси, да развъждат саламандри в големи аквариуми, да пътешестват. Щяха да намерят начин да си изкарват хляба, достоен и простичък. Животът беше хубав и само три месеца ги деляха от него.
Беше се стъмнило. Филип чу вратата на хладилника да се затваря. Мюриел седеше зад бюрото си и пиеше бира от бутилката.
– Не те разбирам – каза най-сетне тя.
Той заговори в тъмното, излегнат в леглото:
– Винаги, когато подхвана интересна тема, ти се цупиш. Терзанията на една цица ме вълнуват много повече от това, което вълнува теб и твоите състуденти – учене, изпити, професионална кариера...
– Просто невинаги те разбирам – повтори Мюриел, остави бутилката и седна на леглото, а той я придърпа към себе си.
Преди да заспи, Жул загрижено запита Жан:
– Прав ли е Филип?
– За кое?
– Че си пренебрегнат от Мюриел.
– Филип май наистина обича да говори глупости и няма нищо лошо в това.
– Във всеки случай аз не се чувствам любимец – оправда се Жул, прозявайки се. – Лека нощ, скъпи.
– Лека.
И двамата сладко потънаха в сънищата.

Откъс от  "Дълбоко в деколтето"

Евгения Чаушева
Евгения Чаушева Отговорен редактор
Новините днес