Чувам как слиза по стълбите – взема едно по едно стъпалата. Къде ли се е мотал из улиците в такава късна доба? Не мислù, Фатма, ще се отвратиш. Но все пак се притеснявам. Дали затвори добре вратите коварното му джудже? Ама какво го интересува! Ще си легне тутакси и за да потвърди слугинското си потекло, ще прохърка цялата нощ. Спи, джудже, спи с безгрижния, спокоен сън на слугата, спи, пък нощта нека разчита на мен. Аз няма да успея да заспя. Ще си представям как заспивам и как забравям, а само ще чакам съня и докато го чакам, ще осъзнавам, че го чакам напразно.
Този твой сън е химическо явление, обясняваше Селяхаттин, сънят, Фатма, е явление, което като всяко друго нещо ще може да бъде обяснено, и както откриха, че формулата на водата е Н2О, така един ден ще открият и формулата на съня. Не нашите мързеливци, разбира се, за жалост пак европейците ще я открият и тогава никой не ще очаква напусто утринта, навличайки смешните пижами и напъхвайки се между чаршафите и твоите смешни и тъпи юргани на цветя, за да си отпочине. Тогава всяка вечер ще отливаме по три капки от някакво шишенце в чаша с вода и ще я изпиваме, и това ще е предостатъчно, за да се усещаме на заранта и жизнени, и свежи, станали сякаш след непробуден сън. Можеш ли тогава да помислиш, Фатма, какво бихме правили през отредените ни безсънни часове, можеш ли да помислиш за онези безсънни часове?
Да, Селяхаттин, зная, че е ненужно да се тревожа: ще гледам в тавана, ще чакам, както съм се загледала в тавана, да ме завладее някоя мисъл и да ме унесе, само че сънят не идва и не идва. Ако можех да пия вино и ракия, сигурно бих спала като теб, но аз не желая такъв неприятен сън. Ти изпиваше по две бутилки: пия, Фатма, защото пиенето ми отнема изтощението от енциклопедията и ми прояснява ума, не пия за удоволствие. След което заспиваше с отворена уста и хъркаше, а аз погнусена побягвах от вонята на ракия, която излъчваше устата ти, напомняща на тъмен геран, в който се чифтосват скорпиони и жаби. Студена жена, нещастна жена, като лед си ти, без душа си! Една чашка да беше изпила, вероятно би проумяла! Хайде, заповядай, пий, Фатма, ето, аз ти нареждам, не вярваш ли, че трябва да се подчиниш на съпруга си? Да, вярваш, защото така са те възпитали, е, тогава сега ти нареждам аз. Пий, нека грехът бъде мой, хайде, пий, Фатма, за освобождаването на твоя ум, ето, съпругът ти иска това от теб, хайде, какво има, о, Господи, направо ме принуждава да я умолявам, омръзнало ми е от тая самота, какво има, Фатма, хайде, поне една чашка изпий, или се опълчваш на своя съпруг?
Не, няма да ме съблазни лъжата, преобразила се в змия! Не отпих изобщо. Само веднъж. Бях любопитна. Нямаше никого. Усетих вкуса на върха на езика си – като сол, лимон и отрова. След което се ужасих, разкаях се, тутакси изплакнах устата си, излях чашата, премих я безброй пъти и с любопитство зачаках да ми се замае главата, приседнах дори, за да не рухна на пода, ах, ах, и аз ли, Господи, ще се напия като него, уплаших се, ала нищо не се случи. После проумях, успокоих се: дяволът няма да ме докосне.
Гледам в тавана. Така и не мога да заспя, поне да се надигна. Отидох, внимателно открехнах капака на прозореца, за да не ми досаждат комарите, побутнах лекичко крилата, вятърът е утихнал; тиха нощ: смокиновото дърво не трепва. Надникнах, Реджеб си е угасил светлината: заспал е начаса, няма за какво толкова да мисли джуджето му с джудже, моментално заспива. Да сготви, да изпере, то прането ми е една шепа, да напазарува на чаршията, а накрая да купи праскови, които ще се окажат прогнили; след като на всичкото отгоре се е мотал с часове из улиците.
Не виждам морето, ала си представям откъде докъде се простира и докъде, невидимо за окото, би могло още да се простре: огромен свят! Ако не броим шумните моторници и полюляващите се празни лодки, ухае прекрасно, харесва ми. Чувам и домашния щурец. За седмица измина само крачка. А аз и толкоз не изминах. Някога си въобразявах, че светът е фантастично място – дете бях, глупава бях. Затворих кепенците, залостих прозорците: нека светът си остане отвън.
Бавно се намествам на стола, заглеждам се в масата. Вещи насред безмълвието. Наполовина пълната с вода гарафа – и гарафата, и водата в нея са неподвижни. Хващам и повдигам стъклената ù запушалка, допие ли ми се вода, пълня чашата, наблюдавам и слушам как тече водата; стъклото кънти, водата бавно шурти, хладният въздух танцува; промяната ме забавлява, забавно ми е, но няма да пия. Не още. Нещата, които могат да разчленят времето, трябва да се изразходват пестеливо. Оглеждам четката си за коса и виждам космите, вплели се в нея. Взех я, захванах да я почиствам. Моите деветдесетгодишни немощни косми. Един по един се попиляват моите косми. Времето, измърморих, нещото, наречено време, се попилява. Спрях се, оставих четката: лежи като насекомо по гръб и ме кара да настръхвам. Ако изоставя всяко нещо така, както си е в момента и ако хиляда години никой не го докосне, всяко нещо ще си остане по същия този начин хиляда години. Ключът, гарафата, предметите върху масата: колко странно; всяко нещо си е на мястото, без да помръдва! В такъв случай и моята мисъл, замръзнала като лед, си остава без цвят и без мирис, оставаше.
(…)
Протегнах се, взех от чинията една кайсия, ям, чакам. Не, полза никаква. Тук съм, отново съм сред вещите, не сред мислите. Оглеждам масата. Дванайсет без пет през нощта е. До часовника – флакон с одеколон, вестник, до него – носна кърпа. Така си стоят. Гледам ги, погледът ми ги обхожда и проучва повърхностите им, дано нещо ми кажат, само че толкова пъти съм ги карала да си спомнят, че вече не е останало нищо за казване. Просто флакон с одеколон, вестник, носна кърпа, ключ и часовник: тиктака и никой, дори Селяхаттин, не знае какво представлява времето. Мигновение и след него още едно, и още едно мъничко мигновение, и ти, моя щъкаща къде ли не мисъл, недей се приковава към никое от тези мигновения, скокни, измъкни се отвъд, хайде, нека преминем отвъд, отвъд времето и стаята. Изядох още една кайсия, не успях да мина отвъд. В подобни моменти сякаш още повече оглеждам вещите и копнея да настръхна и да се позабавлявам пак със същото нещо: ако ме нямаше и ако нямаше никого, вещите щяха да си останат по местата безкрайно и тогава никой не би могъл дори и да си помисли, че не знае какво представлява живота, никой!
Не, не успях да се позабавлявам. Станах от стола, отидох в тоалетната, измих се, оставих там свесилата се от ъгъла паяжина, върнах се. Щракнах копчето, провесената от тавана лампа угасна, остана да свети тази до леглото ми – лягам си. Времето е топло, но без юрган няма да мога, какво да правя, той е нещо за загръщане – пъхваш се под него, укриваш се. Положих глава върху възглавницата – чакам и зная, че сънят няма да се яви тутакси. Бледата светлина на лампата се отразява в тавана, слушам домашния щурец. Жарки летни нощи!
Но като че предишните лета бяха по-жарки. Пиехме лимонада, пиехме шербет. Не на улицата обаче; не от мъжете с бели престилки; у дома, казваше мама, ще си приготвим по-хубави, Фатма, ще пийнем; връщаме се от пазар; по магазините нищо ново. Вечер чакаме татко, пристига, говори, ние слушаме; от него се разнася дъх на тютюн, приказва и кашля непрекъснато. И веднъж каза, Фатма, има един доктор, който те иска. Не отвръщам! Имало някакъв доктор, аз мълча и татко повече не продумва нищо, но на другия ден го каза пак и аз бях само на шестнайсет, и мама каза, чуй, Фатма, бил доктор и си помислих: странно, че къде ли ме е видял? Уплаших се и не попитах, и пак си помислих: доктор. Умник? После татко още веднъж каза и добави, Фатма, чака го бляскаво бъдеще. Питах и разпитвах, Фатма, работлив човек бил и може би малко гневлив, ала честен и умен, добре си помисли. Аз мълчах. И беше много топло, и пиехме шербет: че знам ли аз. Накрая казах добре и тогава тате ми заговори обратното: дъще, тръгваш си от бащиния дом, това да ти е като обица на ухото; обясняваше ми – не е нужно много-много да разпитваш мъжете, любопитството е за котките, добре, тате, и бездруго го зная, още веднъж ще ти кажа, дъще, не прави тъй с ръката си и повече недей да гризеш ноктите си, виж се на колко години си вече, добре, тате, няма да питам, няма да питам, не питах.
Не питах. Четири години бяха изминали и все още нямахме дете, от климата в Истанбул било, после разбрах, една гореща лятна вечер Селяхаттин отиде не в кабинета си, а дойде направо при мен и каза, Фатма, вече няма да живеем в Истанбул! Не попитах защо, Селяхаттин, но той ми обясняваше и кършеше ръце като неуравновесено хлапе – няма вече да живеем в Истанбул, Фатма, днес ме извика Талят паша и каза така: доктор Селяхаттин, ти повече няма да живееш в Истанбул и няма да се занимаваш с политика! Каза ми го подлецът; казах му „не“, казваш ми, „аз съм голям герой“, каза той, но май не желаеш начаса да натоварим теб и всички останали на кораб и да ви пратим в затвора в Синоп, няма как, прекалено воюваш с нас, ругаеш партията, но ми приличаш на разумен човек, бъди разумен, женен си, доктор си, добра професия имаш, навсякъде по света ще можеш да припечелваш достатъчно, за да водиш спокоен живот, как си с френския, драги мой? Господ да го накаже! Схващаш ли, Фатма, тия младотурци направо са побеснели, не се уповават на свободата, по какво, ми кажи, се различават от султан Абдюлхамид? Добре, Талят ефенди, ако приема предложението ви и набързо си събера партакешите, това не значи, че съм се уплашил от синопския затвор, не си го помисляйте: не! Понеже зная, че не от затворническите килии, а единствено от Париж ще мога да ви отговоря както подобава, ние заминаваме за Париж, Фатма, продай някои от пръстените, от диамантите! Не ти ли се иска, добре, от татко все още ми е останал имот, ако не може в Европа, в Солун ще идем, защо трябва да напускаме страната, в Дамаск ще отидем, виж, доктор Ръза заминал за Александрия, пише, че там доста печелел, къде са ми писмата, Фатма, не мога да ги открия, колко пъти ти казах да не бърникаш по моето писалище, бога ми, а може и в Берлин, изобщо чувала ли си за Женева, ей, тия станаха по-лоши и от Абдюлхамид, хайде, както така си ме зяпнала смаяно, подготви куфарите, сандъците, съпругата на един от борците за свобода трябва да е издръжлива, не е ли тъй, нищо страшно няма. Аз мълчах, само ти го знаеш, и нищо не казвах, а Селяхаттин продължаваше да говори и обясняваше какво са направили срещу Абдюлхамид от Париж и какво и как сега ще направи срещу тях самият той от Париж и после как, като дойде въпросният ден, ние победоносно ще се завърнем с влак от Париж! После пък не, каза Дамаск, каза и Измир, а вечерта казваше и на Трабзон съм съгласен, трябва да продадем имота си, Фатма, готова ли си на саможертва? Тъй като искам да отдам всичките си сили на борбата, не говори нищо, Фатма, пред прислугата, и стените имат уши, но всъщност дори не е било нужно Талят ефенди да ми рече заминавай: аз и бездруго вече не бих стоял в тоя публичен дом, наречен Истанбул, в проклетия Истанбул, но къде да отидем, Фатма, кажи поне нещо! Аз мълчах и си мислех, че е като дете. Да, дяволът може да убеди така само едно дете и проумях, че съм се омъжила за дете, което могат да накарат да тръгне по лош път с три тома книги: нея нощ, в полунощ бях излязла от стаята си, беше горещо, бях решила да пийна нещо, като зърнах светлина в стаята му, отидох, открехнах тихичко вратата, надзърнах и какво да видя: облегнал лакти на писалището и обхванал с длани главата си, Селяхаттин плаче: слабата лампа хвърля противна светлина върху разреваното му лице. И черепът, който не липсваше върху писалището, гледа разплакания зрял мъж. Леко притворих вратата, минах в кухнята, изпих чаша вода и си помислих: излиза, че той е наистина дете.
Надигам се бавно от леглото и сядам на масата, гледам гарафата. Как водата в нея успява изобщо да не потрепне? Това като че ли ме смая, май една гарафа с вода е нещо достатъчно слисващо. Веднъж плених пчела, като захлупих връз нея чаша. Подхванеха ли ме притесненията, ставах и наблюдавах: цели две денонощия тя не спря да обикаля из вътрешността на чашата, докато осъзна, че изход няма, след което се оттегли в едно ъгълче и се научи, че не би могла да стори нищо друго, освен да стои неподвижно, да чака и да чака, без да знае какво. Тогава се погнусих от нея, отвратих се, разтворих кепенците, притеглих чашата към края на масата, вдигнах чашата, за да избяга, ала глупавото животинче не литна! Така си остана върху масата. Извиках Реджеб, казах му да размаже гадното животинче. Откъсна парче от вестник, улови внимателно пчелата и я пусна от прозореца. Не я размаза. И той е като тях.
Откъс от "Безмълвният дом" на Орхан Памук
