"Не съм писал никога литература, за да публикувам книги, а за да живея в тях. Всяка книга бе за мен един свят нов и специален, нов опит – като ново влюбване или като ново пътуване (но понякога и като нова болест)." Това са думи на известния румънски писател Мирча Картареску. Неговата книга „Теодорос“ ще бъде представена на Коледния панаир на книгата от издателство Хермес. Вижте интервю с писателя.
Интервю с Мирча Картареску
Г-н Картареску, как стигнахте до писането и как се развихте като писател с течение на времето?
Още: Мирча Картареску идва в България за премиерата на книгата "Теодорос"
Израснах в къща без книги. Родителите ми бяха отрудени хора и не четяха. За да имам какво да чета, трябваше да ходя в библиотеката. С времето четенето се превърна в най-голямото удоволствие в живота ми. Купувах си книги винаги когато можех и започнах малко по малко да попълвам собствена библиотека вкъщи и да събирам сто, двеста книги, които обичах. Преди да стана писател, бях ревностен читател. Ако погледна назад, винаги се виждам с книга в ръка. И тъй като четях толкова много – и поезия, и проза, в един момент почувствах нуждата да пиша – първо стихове, после разкази и т.н. Спомням си, че започнах първия си роман на деветгодишна възраст и че се състоеше от десет страници.
Това е доста за едно деветгодишно дете.
Да, това беше моят билдунгсроман. Университетът беше идеалната среда за развитието ми като писател. Учех литература и имах превъзходни професори. Едни от най-добрите литературни критици в Румъния бяха мои преподаватели и благодарение на тях и на прекрасните ми колеги от същото поколение започнах да си вярвам, да имам смелостта да изразявам това, което искам да кажа. На двайсет години написах първото си професионално стихотворение, което издадох четири години по-късно като част от първата ми стихосбирка. Отначало пишех само поезия – шест или седем тома, преди да започна да пиша художествена литература. Преминах към прозата, защото в един момент ми омръзна да пиша поезия. Това беше голям корпус от поезия – около 1000 страници. Казах си „стига толкова“, разведох се с поезията и се ожених за прозата.
Най-важната стъпка в кариерата ми беше, когато осъзнах, че не съм главно поет, а прозаик. Това започна да променя всичко. Първата ми белетристична книга е сборникът с пет новели „Носталгия“, публикуван през 1989 г., който днес е култова книга в Румъния. Това беше книга на младостта. Дори сега изпитвам носталгия по „Носталгия“, по тази първа творба, която съдържа всички теми на по-късните ми произведения.
Още: Група ALI: Музиката като начин на живот (ВИДЕО)
Последната ви книга „Теодорос“ излиза през 2022 г. и е приета повече от добре от световната критика. Разкажете ни повече за нея.
Мога да определя „Теодорос“ като квазиисторически роман, мащабна фантазия, развихрила се в една паралелна вселена. Той обхваща три хиляди години история, като се започне от цар Соломон в Йерусалим и се стигне до 2041 г. в бъдещето (когато ще настъпи краят на света). Моят герой – Теодорос, е слуга в двора на дребен аристократ в Румъния, но от най-ранна възраст мечтае да стане император. Още като дете всички негови игри с другите деца са белязани от тази мечта, тъй като той винаги е играел ролята на императора, а останалите са били негови поданици. През целия си живот, във всичко, което прави, той иска да се издига все по-високо и по-високо, да расте все повече и повече. За да изпълни целта си, не се спира пред никакви злини: грабежи, пиратство и т.н. Накрая той успява и става император на Етиопия. Сред останалите герои, които споменавам, са Савската царица, Джошуа Ейбрахам Нортън (самопровъзгласил се за император на САЩ), кралица Виктория, нейният министър-председател Дизраели, етиопският крал Теуодрос II и дори Джон Ленън! Така че това е нещо като пикаресков роман за фантастичния и приказен живот на героя, който много се различава от предишните ми творби. Бих казал, че това е моят „истински“ роман. Това е първият ми роман, който наистина е роман, а не поема, не метафизичен трактат и т.н.
С какво той се различава от другите ви книги?
Смятам, че най-добрата проза, която е написана през последните сто години, всъщност е поезия. Вирджиния Улф е преди всичко поет, а не белетрист. Както и Джойс. Всички велики прозаици от ХХ век и началото на нашия век всъщност са поети, защото се интересуват от това да създават красота. Всеки, който иска да създава красота, по същество е поет. Много романи в наши дни са всъщност дегизирани поеми. Същото важи и в моя случай: до „Теодорос“ романите ми бяха комбинация от проза, поезия и метафизично есе.
„Теодорос“ е нещо друго – книга, която написах с огромна радост. Тук напълно се отпуснах, нямах никакви задръжки и ограничения отвъд небето, което също съм изрисувал от край до край. Това е най-изобретателният ми роман, но и много сериозно проучен. Всички исторически факти в него са реални. Само историята е фантастична.
Каква беше подбудата ви да напишете „Теодорос“?
„Теодорос“ е квазиисторически роман. В същото време той е фантастичен, ерудиран, мъдър роман, основан на древното изкуство на устното повествование, подобно на „Хиляда и една нощ“, „Панчатантра“ и „Декамерон“. Исках да осъществя желанието си да разказвам истории, да конструирам правдоподобни и в същото време екзотични думи. Беше много важно да намеря думи, които са толкова странни за западния читател, каквито виждаме в романите на Маркес, от наша гледна точка. А Маркес е екзотичен в „Сто години самота“, защото реалността, която описва, е екзотична. Казват, че магическият реализъм не е магически, той е просто реализъм, а реалността е магическа. Той описва онези джунгли, онзи непознат живот на латиноамериканския народ, който за нас (румънците) изглежда много странен, магически. Запитах се какви неща бих могъл да покажа на западния читател, които му се струват магически. Тогава разбрах, че това е иконографията на източноевропейските църкви – арменската, сирийската, византийската. Там открих една особеност, една странност, която ме омагьоса. Открих Кебра Нагаст, свещената книга на етиопците – истински скъпоценен камък. Открих рисунките по стените на техните древни църкви. Открих стари ритуали, начини на живот, които западните хора не познават; открих народната литература от Средновековието, бестиарии, описващи същества, които никога не са съществували, освен във въображението. И исках да създам свят, който може да съдържа стотици, хиляди въображаеми истории. И това ме направи много щастлив да го напиша. Отне ми две години и сега, когато го завърших, се чувствам в известен смисъл меланхолично. И дори съжалявам, че съм го написал, защото не мога да го напиша отново.
„Теодорос“ е книгата, чието написване обмисляте най-дълго време – цели четиресет години. Как открихте тази история, която, както се оказва, ви е обсебила толкова дълго, преди да я увековечите в роман?
Още: Откъс от "Как да привличаме хората като магнит", Лейл Лоундз
Веднага след революцията бях нает като асистент в Литературния факултет в Букурещ. Първо преподавах средновековна литература, а след това всички литературни епохи, следвани в диахрония. След няколко години попаднах и на епохата, смятана от мнозина за най-стерилна, всъщност най-малко изучавана – от 1860 до 1900 г. При отсъствието на велики писатели преобладават мемоаристите, някои от които никога не бях чел. Така се оказа, че преподавам Йон Гика, непознат за мен преди това. Четейки писмата му, изведнъж бях поразен от силата и въображението на този човек, когото мнозина виждаха само като носталгик по отминали времена. Но той не е такъв, а изключителен писател, с много страници модерна литература. Сред тях попаднах на един разказ, наречен „Самият Теодорос“ – автобиографичен разказ, в който той описва как в двора на баща си, голям благородник от рода Гика, се запознал с този Теодорос, син на слуга, женен за гъркиня. И докато четях историята му, разбрах, че в нея се крие роман, за чието написване бих дал живота си. Струваше ми се, че това е една от най-необикновените и завладяващи теми за роман, защото изразява архетипното осъществяване на една голяма мечта. Този Теодорос от селото Гергани имал само една мечта от детството си: да стане император. Когато играел с другите деца, той бил владетелят и всички останали трябвало да му се кланят, иначе той ги наказвал. Така постъпвал дори с господарския син Йон Гика. На 19-годишна възраст обаче изчезнал от имението безследно. След няколко години майка му започнала да получава писма от него от гръцкия архипелаг. В крайна сметка писмата спират.
Междувременно мемоаристът Йон Гика пристига в Лондон и прекарва времето си в Британския музей, изучавайки историята на своя век. Там той открива кореспонденция между кралица Виктория и император Теуодрос II от Етиопия. Четейки писмата му, които съдържат, както му се струва, румънски форми на обръщение, Гика започва да се чуди дали приятелят му от детството не е станал наистина император на Етиопия. Веднага си помислих, че това е най-необикновената тема за роман. Само че трябваше да намеря механизъм, с който да направя историята възможна, защото от научна гледна точка това е просто спекулация. Трябваше да изобретя сложен часовников механизъм, по който моят герой да се издига стъпка по стъпка, докато стане император. Тук осъзнах чудото в художествената литература: ето че малкият слуга от Влашко наистина можеше да се превърне във велик император от епохата на кралица Виктория.
Тогава ми се случиха много странни неща. След като завърших романа, ме поканиха в Гергани, където никога не бях ходил. Бях описал селото на много страници от книгата, без да знам нищо за него, бях го измислил или по-скоро съчинил. В крайна сметка научих, че мястото на имението на Йон Гика съществува и днес и че е върнато на семейство Гика. Днешното имение няма нищо общо с това от романа ми, но малко по малко започва да прилича на него, защото литературата наистина влияе на живота.
Друго странно нещо е, че едно от произведенията, за които постоянно споменавам в романа, е етиопската свещена книга Кебра Нагаст – своеобразен преразказ на нашата Библия, но с други сюжети, други истории, написани в богато украсен стил с изключителна красота. Тази книга е преведена на румънски, но естествено, продажбите бяха скромни. След като пуснахме на пазара „Теодорос“, Кебра Нагаст започна да се продава, тиражът беше изчерпан веднага и се появиха нови издания. Същото се случи и с Йон Гика. Още едно доказателство, че литературата може да влияе на живота.
Още: "Как да привличаме хората като магнит" - Трикове за намиране на истински приятели и любов
Споделяте, че „Теодорос“ е най-взискателната ви книга досега.
Всяка книга ме е поставяла пред предизвикателство, макар и по различен начин. Вярно е, че тук проблемите на конструирането и обективизирането бяха по-големи, защото един „исторически“ роман, дори квазиисторически, се нуждае от повече работа, отколкото един изповеден или чисто фантастичен. Светът е такъв, какъвто е, не сме го измислили и ако искам да се закрепя в неговата реалност, трябва да знам как се представя във всеки един момент и как работи. Писал съм за Етиопия, трябваше да знам обективни факти за тази страна в различни исторически периоди: къде са живели, какво са пили и яли хората там, как са се обличали. Същото важи и за многобройните светове в този роман. Това означаваше, че вътрешната ми енциклопедия трябваше да бъде по-богата, отколкото беше необходимо за другите ми романи. Ако ми позволите една музикална метафора, „Теодорос“ е концерт за пиано и оркестър, изискващ десетки, може би стотици музиканти, всеки със свой инструмент.
"Тезеят в своя лабиринт" - нова книга от Красимир Димовски
