„Хвани заека“ на Лана Басташич (издателство Персей), подобно на „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте, разкрива тайните на женското приятелство и всички начини, по които двама души могат да се наранят, обичат, разочароват и разбират погрешно.
Историята
Две жени, свързани от детството си и от една загуба, тръгват на път към Виена, за да възкресят или разрушат приятелството си. „Хвани заека“ е смела и откровена история за търсенето на изгубени спомени в един разделен свят.
Още: "Мистерията на мумията" от Том Егеланд – ексклузивно на Коледния панаир на книгата
За Сара и Лейла спомените са неуловими като див заек, който бяга измежду сенките на детството, войната и любовта. Едно пътуване към Виена се превръща в бягство от настоящето и опит да се прости на миналото.
В свят, където границите не са само географски, а и в сърцата на хората, едно приятелство е подложено на изпитание от националните предразсъдъци и белезите на войната. Търсейки един изчезнал брат и една изгубена любов, Лейла и Сара прекосяват граници, за да разберат дали изобщо са били от една и съща страна.
Откъс
Над Загреб небето беше ясно. Оставаха ни няколко минути във въздуха. През прозореца на самолета виждах някаква вода, не знаех как се казва. Виждах и безименни улици, и малки къщи, разпръснати наоколо като забравени играчки. Автомобилите минаваха бавно, да леч под нас, провираха се през пътищата като зловредни тромби през стари вени.
Можех да разпозная Балканите през този овален прозорец между всички други гледки. Не разбирах много от география, не знаех имената на реките и планините. Това може би беше срамно. Балканите за мен бяха цвят, а не топоним. Имената лесно се забравят, просто трябва да се напълниш с чужди думи, чужди карти и буквите се топят като захар на езика. Но цветовете остават, като петна под клепачите, въпреки че отдавна оставих сантименталността зад себе си, в майчиния си дом.
Цветовете не се отмиват от изминатите километри. Тежкият зелен нюанс като забравени чушки, сухи и сбръчкани, които никого не могат да нахранят. Тъжното кафяво, което продължаваше да се вие като мъртва река след Апокалипсиса. Цветът на мумия, проядена отвътре от червеи. Личаха следите от ботуши, въпреки че беше невъзможно да ги видя от тази височина, това просто беше натрапчивост. Стотици ботуши над утъпканата земя. И гъсталаци, бледозелени тумори край реките, уморени гъсталаци, но все още диви, всеки с въпросителен знак над него: Някой умрял ли е тук? Някой убит ли е тук?
До мен седеше рижаво момче и четеше комикс на немски. На отсрещния ред някой рисуваше уплашена жена в тясна рокля и затвори клепачите ѝ с едно движение на молива. Няма нищо под тях. Един художник не трябва да нарисува очи, за да ги затвори.
Майката на момчето се наведе към мен и измъкна колана между двете места, за да притегне сина си към седалката. Самолетът се разклати и момчето хвана ръцете на майка си, сякаш бяха по-силни от турбуленцията, по-силни от самата гравитация, ако се втурнехме към смъртта.
Още: Откъс от "Усмивката на Катерина – майката на Леонардо ", Карло Вече
„Приматите не летят“ – каза ми една отдавнашна Лейла, в началото на университета, твърде горда, за да признае страха си от летене. Никога не беше пътувала със самолет. Веднъж я попитах как ще види Америка или Австралия.
– Австралия ли? – повтори тя изненадано. – Където имат толкова много паяци? Които скачат. Те скачат, Саро. Паяците. Тарантулите.
– А Америка?
– Каква, Америка... Там са по-луди и от нас.
Още: Откъс от "Да заловиш Бог", Иван С. Иванов
Но всичко това бяха глупости, за да скрие страха си
от самолети. Не заради смъртта, Лейла никога не се е страхувала от мисълта да умре. Много повече я плашеше липсата на почва под краката.
На летището пишеше „Добре дошли в Европа“, ако случайно някой беше забравил, включително и ние, които току-що долетяхме от Германия. Докато чакахме куфарите ни да се появят на лентата, наоколо обикаляха служителите на загребското летище „Плесо“, всичките много важни със своите двуминутни задачи, изправени и стегнати в изгладените си униформи като предупредителни знаци за простодушните селяни, че това не бяха Балканите. Скоро намерих куфара си и седнах в едно такси.
– Къде е хотелът? – попита ме шофьорът.
Още: Стъпваме по жаравата на вековете с Ивелина Радионова и "Наричат ме България"
– Няма хотел – казах с усмивка. – До автогарата.
Той вдигна рамене и натисна бутона на брояча под
избелялата икона на Богородица. Трябваше да кажа „до гарата“, укорявах се, докато си слагах колана.
– Отзад не ти трябва колан – каза той добродушно. Прав беше. Това не беше Дъблин.
Още: Откъс от "Историята на пчелите", Мая Люнде
– Навик – отвърнах.
Две малки сини очи ме гледаха от огледалото за обратно виждане, бузите му бяха издути в усмивка. И докато продължавахме разговора – откъде съм, какво работя, знам ли, че на магистралата за Градишка е станала катастрофа, преобърнал се е камион с риба – осъзнах къде бях и къде не бях. Дъблин, Майкъл, авокадото, нашият гол съсед – оттук всичко ми изглеждаше като отдавнашно представление. Седях в такси в Загреб, някакъв мъж, който вярваше в непорочното зачатие, ме караше до автогарата, там щях да хвана автобус до Мостар – това беше. Може би нещо щеше да се случи: може би щяха да ми кажат, че всички билети са продадени, може би автобусът щеше да се преобърне като този камион с риба, можеше да се изгубя в Мостар, независимо от нейните инструкции и всички навигационни приложения в телефона ми.
Може би щях да я намеря и да разбера, че всъщност не е била тя – преди пет дни ми се е обадила друга Лейла, гласът ѝ не беше ли някак чужд, неузнаваем, вероятно ставаше дума за грешка. Колко ли щеше да бъде изненадана непознатата жена, когато влезех в ресторанта и се окажех някоя друга, а не тази, която очакваше. Щяхме да се засмеем на житейските случайности и после – всеки на своята страна. Кой знае, може би щяхме да станем приятелки, аз и тази друга Лейла. Може би все още имаше такава възможност – всичко това просто да беше грешка. Грешен номер в кода на някой дисплей. Щях да се върна у дома, преди моето авокадо да умре.
– Ето я автогарата – каза ми шофьорът и спря.
Още: "История на пчелите" – романът предупреждение, който стана световен хит
Мислех си за всички таксиметрови шофьори, които малко или много бяха променили живота ми, без да осъзнават колосалната си роля. Всички тези безименни статисти, които тласкаха историята ни напред с двете си сръчни ръце, като стрелките на неспиращ часовник.
Прочетох името му на служебната карта, исках да го запомня, въпреки че знаех, че ще го забравя още на следващата секунда. Исках да придам значение на човека, който ме закара до автогарата. Приближи ме до Лейла, свит в незнанието си. А аз му платих за това.
След четири часа престой на автогарата, с литър кафе, три кроасана и хърватски таблоид, се качих в автобуса. Попитах шофьора кога ще пристигнем в Мостар. В пет сутринта. Тогава тя ще спи. Сервитьорка или не, съмнявам се, че е започнала да се буди преди десет. Какво ще правя в Мостар в пет сутринта? Да я събудя ли? Не знам къде живее. Даде ми само адреса на ресторанта. Имах седем часа и половина, за да измисля какво да ѝ кажа. Освен ако нещо не се случеше с колелата или спирачките. Тогава щях да бъда свободна.
Автобусът беше полупразен, пътниците – пръснати по оръфаните седалки. Някои вече бяха заспали, увити в якетата си, твърде дебели за началото на май. Можех да прочета по лицата им километрите, изминати със същото превозно средство, някои членове на семействата им – синове, дъщери, внуци – бяха пръснати между две държави, забелязах как умело се обръщаха и нагласяха на местата си, сякаш бяха в собствения си хол. Някои държаха широки платнени торби на седалката до тях с ръка, провряна през дръжките. Възрастен мъж събу обувките си и преди да ги пъхне под седалката, огледа внимателно всички присъстващи. Може би, за да се увери, че никой не го беше видял, или да прецени кой от нас беше потенциален крадец. Имаше нещо разпознаваемо в лицата им, техните подпухнали зачервени стави и потни чела, завинаги сковани от тревожни бръчки. Над протритите облегалки надничаха късо подстригани женски глави, прясно боядисани преди идването им в Хърватия, вероятно за Великден, с вече сплъстените, мазни кичури, готови да бъдат занемарени отново в Босна.
Още: Живко Грозданоски представя романа си "Последното име на бъдещето"
