Понтийците използвали подземни тактически мечки срещу римските войници
Около 71 пр.н.е римските легиони под командването на Луций Лукул обсадили понтийския град Темискира. Да, същият, в който според легендата са живели красивите воини амазонки.
Легионерите, след като разгледали града и неговите защитници отдалеч, не открили мускулестите красавици, както очаквали, ядосали се и решили да изравнят Темискира със земята.
Но щурмуването не донесло нищо: стените на града били здрави и високи, защитниците се сражавали смело и армията направила временно отстъпление. Започнала обсада.
Римляните били изкусни майстори на окопната война. Имали инженерни войски, специализирани в копаене. По заповед на Лукул те прокопали тунел под стените на Темискира, за да могат войниците да проникнат зад стените.
Римската армия обсажда голям град. Juan de la Corte / Public Domain
Но понтийците забелязали тунела и когато легионерите започнали офанзива, направили дупки в тавана на тунела и хвърлили няколко мечки в него. Да, правилно разбрахте. Естествено, римляните изобщо не били във възторг.
Битката на римляните с бойните животни е описана от древния автор Апиан. Само че той не споменава дали мечките са били стандартно оръжие на понтийците.
По един или друг начин мечките свършили добра работа, но, изглежда, не били достатъчни: жителите на обсадения град хвърлили и няколко пчелни кошера в римските редици. В резултат на това атаката била потушена, но само временно.
След като при агресорите дошли подкрепления, които отсъствали, за да победят армията на цар Митридат VI, Темискира паднала и била разрушена.
Микеланджело се подиграл със сановниците, които критикували неговите рисунки
Микеланджело Буонароти е много известен художник и скулптор, който получава признание приживе. Той бил толкова добър, че папата лично го поканил да изрисува Сикстинската капела. Художникът с ентусиазъм се заел с любимото си дело – да рисува красиви разголени тела в най-странни пози. И понтификът ги харесал.
Но сред близките сподвижници на папата имало и такива, които смятали, че голи хора във Ватикана нямат място. Безсрамникът би могъл поне да им сложи гащи, но той, видите ли, не искал. Никакво благоприличие и смирение пред Господа.
"Страшният съд" на Микеланджело. Снимка: Public Domain
Основният противник на голотата в капелата бил папският церемониалмайстор Биаджо де Чезена. Виждайки Микеланджело да работи върху фреската на Страшния съд, той заявил: „Изключително гнусно е, че на такова свято място трябва да са всички тези голи фигури, които се показват така безсрамно...“ и че творбата не е за папска капела, а „за публични бани и таверни“.
След това Микеланджело мълчаливо добавил Биаджо към фреската. Той го изобразил в подземния свят, заобиколен от демони и уплашени грешници, в образа на Минос, адския съдник с магарешки уши. Тялото на церемониалмайстора било обвито от змия, впиваща зъбите си в половия му орган.
Биаджо се възмутил пред папата: какво си позволява този художник? На което понтификът лаконично отговорил, че той е наместник на Бога на земята и силата му не се простира до Ада, така че портретът ще остане.
По-късно, на Трентския събор, духовенството преразгледало възгледите си за голотата в изкуството и решило: не, не е добре в църква да има хора без панталони. По заповед на новия папа Пий IV художникът Даниеле да Волтера, ученик на Микеланджело, направил някои промени във фреската, като нарисувал парчета плат върху всички. Поради това той получил прякора Braghettone. Кампанията била кръстена „Смокиново листо“.
Освен това той преработил изобразените там света Екатерина и Власий Севастийски. Микеланджело нарисувал първата напълно гола, а вторият - гледащ към задните ѝ части. Духовенството решило дамата да бъде облечена, а светецът да бъде обърнат с лице към Небесния престол. А физиономията му да изобразява не плътски интерес, а изключително благочестие.
Мария Антоанета поискала прошка от своя палач
Всички знаят фразата, която френската кралица Мария Антоанета била изрекла, когато научила за гладуващото простолюдие: „Ако нямат хляб, нека ядат пасти!“ Мария Антоанета наистина остава в историята с тази фраза, но всъщност няма категорични данни, че е изрекла това.
Мария Антоанета, 1775. Снимка: Public Domain
Известни са обаче последните ѝ думи, записани точно. Мария Антоанета е екзекутирана на гилотината на 16 октомври 1793 г. точно в 12:15 ч. Когато се качила на ешафода, тя случайно настъпила палача и казала: „Простете ми, монсеньор. Не го направих нарочно."
Ето какво означава възпитание на истинска дама.
Британците учили чайки да се изхождат върху немски подводници
Подводниците, които започнали да се използват широко по време на Първата световна война, напълно променили правилата на морските битки. И най-опасните и технически напреднали плавателни съдове от този тип тогава били германските подводници.
В началото на войната Германия разполагала с 28 подводници, но те демонстрирали изключително висока ефективност в борбата срещу британския флот. Подводниците атакували внезапно, потапяли кораби надясно и наляво и на практика нищо не можело да се направи срещу това.
През 1916 г. било изобретено първото оръжие срещу тях – дълбочинни бомби. Но до създаването на сонари оставали още две десетилетия. Следователно германските подводници били невидими дори за най-модерните военни кораби на онова време. Правели каквото си искат, атакувайки дори неутрални и търговски кораби без предупреждение. Британците, губейки кораби един след друг, решили, че им е достатъчно да търпят това, и започнали да търсят начини за борба.
За щастие без сонар подводниците били практически слепи в бой. Всичко, което можели да направят, било да открият с помощта на перископи някой кораб, който небрежно плавал наблизо, и след това да му пратят торпедо. Следователно немската подводница можело да бъде открита по наблюдателните тръби, стърчащи над водата.
Германската подводница U-21 потапя ливърпулския кораб Linda Blanche. Public Domain
И британците се възползвали от това. Екипи от британски моряци на малки катери патрулирали своята акватория. Те били въоръжени с най-новите противоподводни системи за времето си.
Когато забележели перископ, те доплували незабелязано, хвърляли върху него платнена торба и разбивали окулярите с ковашки чукове. Германците, огласяйки с яростни ругатни спокойните морски дълбини, се връщали в пристанището си за ремонт, и то почти пипнешком.
Запазена е информация, че например капитанът на разрушителя HMS Exmouth специално набирал ковачи в екипа, тъй като те били по-добри в размахването на чукове от обикновените моряци. Вярно е, че тази тактика имала и недостатъци: все пак трябвало да се забележи перископът, особено ако има дори най-малки вълни в морето. Затова британците постоянно търсели начин да направят вражеските подводници по-видими.
Например Кралското адмиралтейство наело дресьор на морски лъвове на име Джоузеф Удуърд, за да научи своите любимци да откриват подводници и с крясъци да издават местоположението им. Програмата обаче била неефективна и британският адмирал Фредерик Самюел Ингълфийлд предложил нова идея.
По негово указание бил построен тренировъчен комплекс в Пул Харбър (това не е същото като Пърл Харбър), където орнитолози обучавали чайки за откриване и демаскиране на подводници. Морските птици били хранени върху макети на подводници, развивайки в тях асоциацията „подводница означава храна“.
Германска подводница U-14. Снимката е направена между 1910 и 1915 г. Public Domain
Смятало се, че ятата от гладни чайки ще летят над подводниците, издавайки местоположението им. Освен това изпражненията на птиците трябвало да цапат лещите на перископите, влошавайки видимостта на германците. Обучението на птиците продължило почти година, но по-късно проектът бил съкратен като ненужен.
Оказало се, че е по-ефективно търговските кораби да се ескортират от разрушители с дълбоководни бомби, отколкото да се надяват, че глупава чайка ще намери подводница и ще започне прецизно да бомбардира окулярите със своите изпражнения.
От 1917 г. нито един търговски кораб не напускал пристанището без ескорт и атаките на германски подводници станали много по-редки. Освен това британски и американски разузнавателни самолети започнали да патрулират над моретата.
Макар че те не можели да унищожават подводници (по време на цялата война само една подводница била потопена от въздушна атака), в тяхно присъствие те се принуждавали да не вдигат перископите си над водата, оставайки слепи и безпомощни.
А американците разработили авиобомби с насочване от гълъби
В Щатите обичат ексцентричните военни проекти не по-малко, отколкото във Великобритания. Там също през цялото време мислели как да използват различни животни и птици във войната.
През 40-те години на миналия век САЩ създали много нови модели бомби и ракети, но всички те имали отчайващо ниска точност. Военните търсели начин да направят снарядите управляеми, но нищо не се получавало. Електрониката все още не била достигнала необходимото ниво.
На помощ на доблестната американска армия се притекъл психологът бихейвиорист Бърес Скинър. Той предложил военните да използват като бордова система за управление на ракетите не обемисти електронни устройства, а живи същества.
Според идеята на Скинър специално обучен тактически боен гълъб трябвало да насочи снаряда към целта. В края на краищата тези птици носели военна кореспонденция, защо да не се заемат и с доставката на бомби до адрес? Идеята се сторила на военните малко глупава, но интригуваща. Скинър получил бюджет и инженери. Изпълнител била General Mills, Inc., производител на храни, играчки и бомби.
С общи усилия била разработена следната конструкция. В предната част на снаряда била инсталирана специална камера с три кръгли екрана, където се прожектирало изображение с помощта на система от лещи и огледала. Пред тях стоял гълъбът. Когато той забележел на екрана силуета на мишената, трябвало да я клъвне. Механизмът фиксирал натиска и насочвал боеприпаса в правилната посока.
Тактически боен самонасочващ се гълъб в камерата на снаряда. Изображение: Милош Стеванович / Wikimedia Commons
Скинър тренирал гълъбите по методика, която той наричал „оперантно кондициониране“. Ако обучената птица в симулатора кълвела точно изображението, тогава тя получавала зърно, ако била мързелива, била лишавана от наградата.
Проектът „Гълъб“ бил развиван от 1940 до 1944 г. Но в крайна сметка той бил съкратен, въпреки че Скинър заплашил, че е напът да превърне птиците си в професионални камикадзета. Впрочем през 1948 г. програмата била възобновена под новото кодово име Orcon (от англ. Organic Control, „Органичен контрол“).
Но всички изследвания били прекратени през 1953 година, този път завинаги. По това време вече били разработени достатъчно компактни електронни системи за управление и гълъбите се оказали ненужни.
Победителят в олимпийския маратон от 1904 г. бил донесен до финала на ръце
На 30 август 1904 г. в град Сейнт Луис, САЩ, били проведени състезания по лека атлетика, които били много зле организирани. Следователно събитията, които се случили на маратона, приличат на лоша шега.
В маратона на 40 км участвали 32-ма състезатели, но до финала стигнали само 14. Състезанието се провеждало по много лош път. Движението по него не било затворено за автомобили, а преминаващите коли вдигали облаци прах. Няколко спортисти заради това били на косъм от смъртта, като получили вътрешно кървене и увреждане на белите дробове. Други припаднали поради топлината от 32°C и обезводняване.
Първи финиширал американският бегач Фредерик Лорц. Както се оказало, по време на състезанието му станало лошо и треньорът го качил в колата си. Лорц бил откаран почти до финала, но след като се възстановил, той слязъл от колата, решавайки да походи. И изведнъж пресякъл финалната линия.
Спортистът веднага бил почетен и му връчили медал, но той признал, че е станала грешка. И бил изгонен, освиркан и отстранен от Аматьорския атлетически съюз доживотно от участие в състезания, но по-късно наказанието било отменено, тъй като били взети предвид разкаянието на спортиста и фактът, че той не е искал да заблуди никого.
Стартът на маратона, начело е Томас Хикс. Снимка: Missouri History Museum / Public Domain
Втори пристигнал британецът Томас Хикс. Този вече бягал сравнително честно, поне през по-голямата част от пътя, така че бил обявен за истински победител. Макар че Хикс, както правели бегачите в онези дни, бил на допинг. Заедно с него бягали няколко треньори, наливайки по пътя в устата му коняк и отрова за плъхове. Тогава се смятало, че стрихнинът има тонизиращо действие и изобщо е невероятно полезен.
Когато Хикс стигнал до финалната линия, той халюцинирал и едва се движел, отровен от алкохол и стрихнин. Треньорите буквално го носели, държейки го за раменете, а атлетът несъзнателно движел крака във въздуха, мислейки, че все още тича. Веднага го откарали с линейка и едва го спасили.
Сред финиширалите бил и обикновен кубински пощальон на име Феликс Карвахал, който се присъединил към маратона в последната секунда. Той събрал средства за участието си в маратона, като участвал в парични състезания в цяла Куба. Но на път за Олимпийските игри Карвахал загубил всичките си пари на зарове в Ню Орлиънс и бил принуден да пътува на стоп до Сейнт Луис.
Уроците на историята: Допреди 100 години хероинът бил част от сиропите за кашлица за деца
Феликс нямал пари дори за екипировка и бягал с обикновени дрехи - риза, обувки и панталони. Последните били скъсани от джобното ножче на преминаващ олимпиец, хвърлящ диск.
И накрая в маратона участвали двама чернокожи студенти от Африка - Лен Тауняне и Ян Машиани. Африканците се включили в надпреварата, тъй като минавали наблизо и забелязали, че атлетите се подготвят. И решили: с какво сме по-лоши?
Ян станал дванадесети, а Лен можел да грабне наградата, но му попречили два фактора. Първо, той тичал бос, защото нямал обувки със себе си. Второ, агресивно бездомно куче го последвало на половината път и той бил принуден сериозно да се отклони от маршрута.
Руските спортисти пък пристигнали седмица по-късно, тъй като в Руската империя по това време все още използвали Юлианския календар.
Парчета от сватбената торта на кралица Виктория се пазят като реликва от близо 200 години
На 10 февруари 1840 г. английската кралица Виктория се омъжила за принц Алберт Сакс-Кобург-Гота. На щастливите младоженци била поднесена луксозна сватбена торта с тегло 300 фунта, или около 136 килограма.
Тази луксозна триетажна торта била увенчана с миниатюрни булка и младоженец в римски дрехи и няколко по-малки фигурки – тяхната свита. Фигурките били направени от рафинирана захар - приказно скъпо нещо по онова време. Блатът бил напоен с много алкохол, а също и пълнен с лимони, бъз, захар и сушени плодове.
Но имало пречка: булката била на диета, а гостите не били гладни. След церемонията Виктория наредила тя да бъде нарязана на парчета, запечатана в тенекиени кутии и раздадена на познати, приятели и просто случайни хора. Разбирате ли, обичаят да се раздават полуизядените парчета на тръгващите си гости е съществувал дори в кралския двор.
Кралица Виктория и принц Алберт при завръщането им от брачната служба в двореца Сейнт Джеймс, Лондон. Снимка: Public Domain
Но не всички собственици на парче от тази торта били готови да го използват по предназначение. Парчетата били оставяни за спомен и така се случило, че някои от тях оцелели и до днес - парчетата от сватбената торта на Виктория са с голяма ценност за любителите на антиките. Няколко такива резенчета се съхраняват като реликва в художествената колекция на Royal Trust. Друго малко парче било закупено на аукцион през 2016 г. за £1500 ($2000).
Ако смятате, че това е голяма сума, ето малко информация за сравнение: през 1998 г. Sotheby's е продал за 29 900 долара парче торта от сватбата на крал Едуард VIII и Уолис Симпсън през 1937 г.
Което е най-интересното: заради високото съдържание на алкохол тортата на Виктория все още била годна за консумация. Поне теоретично.
