Физиците оптици са открили, че миражите възникват поради пречупването на слънчевите лъчи в атмосферата.
Но съществува и тяхна загадъчна разновидност, когато хората виждат миражи, отразяващи явления и събития от друго време.
Такива видения се наричат хрономиражи и тяхната природа досега е неизвестна.
Призрачните жилища
Веднъж в блатата на Хейфорд (графство Девъншир, Англия) три момичета, уморени по време на лов с баща си, видели къща близо до пътеката. През незавесения прозорец сияела ярката светлина на огън в камината. Момичетата успели да разгледат хората, клекнали около огнището, и видението изчезнало.
„Така и не помръднахме от място… И огънят, и старецът с жената, и целият дом – всичко изчезна, и черната нощ се спусна върху нас.“
Подобна история се случила в Ню Форест на абатство Бюли в графство Хампшър. Нейни герои станали единадесетгодишният Джон и дванадесетгодишната Кристина. Те случайно видели на брега на езерото огромна скала с побит на нея меч и я взели за паметник на крал Артур. Оттогава са изминали 60 години, а станалите съпрузи Джон и Кристина Свейн със синовете си всяка година се връщат на това място с надеждата отново да го видят.
Във втората половина на ХХ век в Хейтър в графство Девън самотна къща в гората се прославила с подобни „шеги“. Местните жители, идващите тук гости, туристи и дори топографи нееднократно забелязвали сред дърветата „чудна къща“, около която се сушат дрехи, а от комина се вие дим.
Понякога на следващия ден, а понякога – и буквално след пет минути, на мястото можели да се видят едва бледи спомени за отдавна изгнила основа. Местните жители били убедени, че къщата е само призрак на разрушен в незапомнени времена строеж.
Аналогични случаи има и в Русия. През 1996 г. изследователят Алексей Борисович Липкин описал следния разказ:
„През 60-те години, през лятото, след 22 часа аз и един млад човек вървяхме по стария път в село Киримово… Многократно съм минавала преди по този път.
Малко по-нататък, по пътеката през гората, изведнъж чух гласове на хора, лай на кучета, смях, дрънчене на кофи и други звуци много близо до нас. Такъв шум може да се чуе посред бял ден в селото, но тук нямаше никаква къща. Беше невъзможно да продължим напред, тъй като звуците възпрепятстваха придвижването ни.
Моят спътник също ги чуваше. Стана много страшно. Ние спряхме. Постояхме 10-15 минути, заслушани в ставащото, и след това много тихо и предпазливо се върнахме назад. Моите родители и други възрастни хора после ми разказаха още един подобен случай на същото място.
Чувала съм и разказ, че, преминавайки покрай това „омагьосано“ място, хората понякога чуват сякаш някой удря по дърво, стоящо на техния път. Човекът подминава това дърво и ударът се разнася по следващото.
Имало и случаи, когато пред вървящия човек на това място изведнъж се появява мъж, който също толкова внезапно изчезва. Старите хора свързват тайнствените явления с това, че някога, според думите на техните предци, на това място загинали или много тартари, или впряг с роми…“
Видения, които се усещат
Интересно е, че хрономиражите понякога може не само да се видят, но и да се усетят. В една топла майска вечер през 1973 година някоя си Лаура Джин Даниълс се връщала след работа вкъщи по пуста улица в Мичиган (САЩ). В този момент тя не правела нищо необичайно, „само за секунда погледнала към Луната“, спуснала очи и… не познала града. Вместо настилка и тротоари изникнали тясна павирана уличка и къщичка със сламен покрив.
„Миришеше на рози… В градината пред къщата седяха мъж и жена… дрехите им бяха много старомодни.“ От двора изскочило малко куче и започнало да лае по Лаура, мъжът се опитал да го успокои, но животното не мирясвало. Неволната пътешественица във времето се хванала за дървената врата и… старата къща изчезнала, а усещането, че ръката ѝ продължава да държи грубата дъска, останало още няколко мига.
Понякога хората дори се озовават вътре в такива призрачни видения. През 30-те години на миналия век мисис Една Хаджис на път към своя приятелка попаднала в силна буря и била принудена да почука на вратата на самотна, покрита със слама къща в гр. Суиндън в Англия.
В дома с тъмен нисък таван я пуснал висок, широкоплещест, мълчалив и постоянно усмихващ се старец. Най-много Една била поразена от странната тишина в къщата. Не се чували дори бушуващата стихия зад прозореца и пукането на огъня в запалената камина. След малко мисис Хаджис внезапно отново се видяла караща своето колело.
При приятелката на Една в същото време се озовали измокрени до кости други хора, които твърдели, че къщата край пътя е необитаема вече петдесет години. Наистина, след това произшествие самата Една открила вместо познатия дом необитаема развалина със запустяла градина.
През 60-те години на Хаити биологът и писател Айвън Терънс Сандерсън, по собствените му твърдения, се озовал „на улица на средновековен френски град“. Когато автомобилът им затънал в една локва, той, жена му и помощникът му тръгнали през тъмното планинско плато пеша. Неочаквано, като вдигнал очи, Айвън съвсем ясно видял „на ярко блестящата Луна сенки, хвърляни от триетажни къщи с различна архитектура от двете страни на пътя… Горните им етажи висяха над мръсния и мокър калдъръм“.
Жена му видяла същата картина и изводът им бил, че те по някакъв начин са се озовали в стария Париж. Но щом помощникът на Сандерсън осветил улицата с фенерче, всичко изчезнало без следа.
Срещат се и твърде нереални хрономиражи. През 1971 г. акад. Алексей Павлович Окладников изпратил Михаил Угрин като началник на експедиция за разчистването на Спасо-Зашиверската църква, която трябвало да се превърне в Новосибирско академично градче.
Изведнъж работниците видели на небето нещо необичайно. Угрин така описва това странно явление:
„В това време на небосвода затанцува северно сияние и буквално от нищото се появиха едва забележими облаци, които се структурираха в удивителен мираж, който съм наблюдавал в детството ми над родния ми Суходол. В небето се появи талига с деца и жена, старец водеше коня за юздата. Познах стареца – Илко Майликивски, както и познах моята майка, сестра ми Елена и брат ми Николай. Зад тях бушуваше пожар и бягаха някакви непознати хора, свещеници, търговци, бягаха животни, бягаха елени…
Изплаших се и започнах тайно да се моля. Моите работници също притихнаха, изплашени вероятно и от друго явление – на поляната, където беше църквата, буквално от земята избликна огънят на свети Елмо и върху него, от тази бяла светлина се появиха фантоми, толкова прозрачни, сякаш се състояха от чист, но плътен въздух. Появиха се и образи, но вече цветни, холографски – същите хора, както и миража на небето. Това продължи 20 минути, след това изведнъж изчезна.“
Фата Моргана
Случват се хрономиражи и от още по-голям мащаб. През 1684 и 1908 г. в графство Слайго, Ирландия, се появил неизвестен остров с голям красив град и потънали в зеленина крепостни стени.
На 18 юли 1820 година капитанът на кораба „Бъфин“ Скорсби, наблюдавайки през далекогледа западното крайбрежие на Гренландия, забелязал и нарисувал „огромен древен град“. После, разбира се, се изяснило, че там няма дори помен от град, а рисунките на нещастния откривател на населеното място с величествените обелиски, впечатляващите храмове, паметници и руини на замъци били сметнати за плод на въображението и на крайбрежните скали.
През 1840 и 1857 година жителите на остров Сандей (Оркнейски архипелаг) видели на небето „далечна страна с прекрасни бели сгради – кристалния град на приказния народ фини“. А през 80-те години на XIX век цяла редица неизвестни острови и други изображения били наблюдавани от Швеция.
През 1887 г. знаменитият първооткривател Уилоуби заснел в небето над Аляска неизвестен град. Снимките излезли доста успешни и затова техният автор бил обявен за измамник, тъй като на кадрите можело да се разпознае леко подмладеният английски Бристол, намиращ се на хиляди километри от това място.
След няколко години видението се повторило, а местните индианци обяснили, че в него няма нищо чудно, тъй като призрачният град често бил наблюдаван и преди в периода от 21 юни до 10 юли, още преди пристигането на белите заселници в Аляска.
В днешни дни изображението на древен град или храм често било наблюдавано в сутрешните часове на Самарска Лука – участък от крайбрежието, образуван от един завой на река Волга в района на Самара.
Заклетите гъбари разказват за куполи с кули наоколо, а мястото им всеки път е различно – ту на брега на езерото, ту на много стръмна урва, ту на склона на хълма, а понякога и във водохранилището на ВЕЦ. Освен това едно и също видение може да се наблюдава на десетки километри от предишното място.
Любопитно е, че неприличащ на известни населени места „огромен красив град, украсен с паметници, куполи, камбанарии“, е фиксирал в своите наблюдения знаменитият пътешественик Грелуа в Северна Африка. Остава да добавим, че много народи пазят предания за това, че след определени заклинания в небето може да се появи летящ древен град.
Още интересни новини за паранормално, наука и Космос четете в сайта megavselena.com
