Всяка година правя по една голяма екскурзия с велосипед. Ходил съм до Шипка, Боженци, Соколски манастир и другаде. Тази година реших да направя една от най-големите, в рамките на един ден - до Узана, географският център на България. Обичам тези изпитания, а особено подходящи са дните през юни. Максимално дълги дни, все още не e задушно, полските цветя са в разгара си, природата е в своя разцвет.
Началната ми точка е Велико Търново. Разгледах картата, видях че разстоянието е около 140 км в двете посоки, но с тежко изкачване в края. На практика, почти същото както до Шипка. На 60 години съм, което прави задачата по-трудна. Приготвих някои неща, напомпах гумите и си легнах с мисълта за предстоящото приключение.
През нощта не успях да се наспя; всъщност както винаги, когато ми предстои дълго пътуване. Станах в 5,30, но се чувствах недоспал и без енергия. Очаквах обаче тя да дойде след кафето, а ако не и тогава - по пътя. Нагласих най-важните неща: храна, дъждобран, нож, фенерче с електрошок (против кучета), резервна вътрешна гума, лепенки, комплект анцуг, втора тениска и др. След суетене, което включи забравяне и връщане два пъти догоре от мазата, най-сетне потеглих в 7,00 ч.
Скоро стигнах Дряново, градче, което винаги ми е харесвало. Запазило е образци на възрожденска архитектура и някаква патриархалност. Оттам е геният Колю Фичето, дори образът му беше на табелата за Дряново, което ме зачуди. Явно е емблема за града.
След това дойде разклона за Дряновския манастир и пак погледнах километража. Очакваха ме девет километра изкачване до върха и малко преди тунела спрях, да видя дали няма нещо интересно за снимане. За съжаление растителността скриваше манастира, а огромните скали над мен бях снимал и преди. Там имаше впечатляващо дърво, порасло върху гола скала. Все се каня да събирам снимки на такива причудливи дървета. Някои са странно изкривени, на други корените са хванали кора, защото е изчезнала почвата, но особено ми харесват огромните, вековни дървета. Щракнах все пак няколко пъти, след което спрях отново след тунела. Там винаги спирам, а защо? - не мога да кажа. Първия път си мислех, че оттам се вижда манастира; уви, не може. Но пък е равно, има отбивка, там е и табелата, че започва община Габрово. Това дава усещането, че някакъв етап е приключил и започваш нов.
Точно в десет стигнах върха, откъдето пътят се спуска за Габрово, има отбивка за Боженци, както и обходния път за Шипка. Хубаво място са върховете; хем накъдето и да тръгнеш все е надолнище, хем усещаш че си постигнал нещо. Километражът показваше 37,5 км, а Google Earth показа 537 метра надморска височина. Сиреч, с 340 метра над дома ми в Търново.
Погледнах на юг, добре се виждаха вятърните генератори на Бузлуджа, виждаше се и Шипка. Времето беше ясно и хубаво. Смених мократа тениска и се спуснах с удоволствие надолу. Колелото постига и поддържа без напъване около 40-45 км/ч, пътят е широк и безопасен. Това са и най-хубавите моменти за мен, сякаш се спускаш с безшумен лифт, картините около теб се менят; чист въздух и природа.
Скоро навлязох в Габрово, преминах през кръгово, за което искам да отбележа, че е първото, което съм виждал (още като младеж.) После вече ги въведоха навсякъде, за днешните млади хора са нещо обичайно, но някога бяха голяма новост. Шегувахме се, че там трябва да се въртим безкрайно. Някой беше писал, че светофарите били остатък от тоталитаризма, може би заради заповедния характер чрез светлините, докато кръговите били израз на демокрацията...
Стигнах до моста в центъра. Там е паметникът на легендарния основател на града - Рачо Ковача. А мостът носи странното име "Игото". Така се казва и площада до него. Дали габровци не трябва да го променят на "Присъствието" или "Съжителството"?
Те обаче са горди българи и повечето приказки за тяхната стиснатост са измислица. Хората тук просто уважават труда и парите като плод от него. Аз също ги уважавам, харесвам и този толкова български град, за съжаление лошо засегнат от "избухването на демокрацията" и последвалия преход. Градът беше по-голям от моето Търново, но сега е намалил двойно населението си. Вече не е българският Манчестър, защото половината облекло народът купува от "дрип шоповете", а другото внася, предимно от Турция и Китай.
Потърсих място, откъдето да си купя закуска и отидох в градинка до центъра, да отпочина. На пейката вече имаше една баба, но само на тая пейка беше сенчесто и затова седнах. Скоро дойде и друга и неволно подслушах разговора им. Едната въздъхна колко тежко е без "другар" и посъветва другата да си го пази. Тя отговори, че го пази и гледа добре, от което малко ме досмеша. Що така става, че в повечето случаи мъжете ни "отглеждат" като остареем - не знам. Може би защото по-рано губим сили, пък и обичайно има голяма разлика в годините. Факт е, че в България мъжете живеем с шест години по-малко средно статистически, поради което вдовиците са много повече.
Скоро дойде разклонът за Узана, дотук - 48 км. И веднага започна доста стръмна част. Минава се край един нов парк, с разни претенциозни фигури, но всичко сякаш направено, за да се отчете усвояване на еврофондове. Некачествено, нетрайно, зле изпълнено. Добре че има дървета, поне те не могат да бъдат менте.
И пак си спомних за Кольо Фичето. Дали той би построил нещо, колкото да се усвоят някакви фондове? Никой майстор от онази епоха не би го направил. Не може да се именуваш "майстор" и да правиш нещо как да е. Кой ще те потърси за работа след това? Трябва всяко едно нещо да го правиш по "теркя" си. Затова и Фичето бе рекъл на пашата: "Паша ефенди, ако аз не направя моста при Бяла за 700 000 гроша, по теркя си, вземете ми главата". И, разбираемо, след завършването, Майсторът застава под моста, а отгоре минават тежките коли. Ако нещо стане, на неговата глава да е, това да му е присъдата...Кой работи и живее днес така?
Задминах един циганин, който тикаше колелото си нагоре и ме стресна, като подвикна "Искаш ли памперси?" В първия момент помислих, че нещо се подиграва с мен и тъкмо да се обърна, някакъв му отговори наблизо и аз продължих.
Засега определено нямам нужда от такива, но годинките минават...
Пътят доведе до място, където вероятно правят обходния път край Габрово и където май ще започне строителството на прословутия тунел под Шипка. Но лично аз едва ли ще дочакам края на магистрала Хемус, 45 години вече се строят двете основни магистрали и още не са завършени, какво остава за този тунел...
Минах през калта и дупките, и най-сетне захвана последното, най-голямо препятствие: 17-18 км до Узана. Скоро започна да ми убива седалката, да ме боли вратът и да ми гасне "моторчето". На няколко пъти слизах да се разтъпча, тикайки колелото, като гледах това да е в по-стръмните части, че с "почивката" да намалява и пътя.
Стигнах една хубава чешма, Драгомировата. Постоях малко, напълних догоре шишето и се зачетох в надписа. Опечалените родители я издигнали в памет на починалия им 19-годишен син, Драгомир, през 2001 година. Една хубава постъпка, но за съжаление все по-рядко някой прави "себап", ако мога да ползвам думата от известния разказ на Йовков.
Продължих нагоре, отминаха две села, вдишвах чудния въздух, миризмите на окосено сено, липите, които тук още не бяха прецъфтяли, дъха на полските цветя, изобилно цъфтящи навред и се чувствах щастлив. Когато човек се качва в планината сякаш се връща назад във времето. Защото тук пролетта закъснява , закъснява и лятото. И онова, което вече е отминало и прецъфтяло, тук още си цъфти с пълна сила.
Пуфтях нагоре като локомотив. Средната ми скорост беше едва осем км/ч поради големия наклон . Пътят е напълно съпоставим с изкачването на Шипка: и с острите завои, и със стръмнината, и с надморската височина, която се достига - дори е с около 70 метра по-високо от Предела на Шипка. Разстоянието също е еднакво - все 69 км. Ту слизах и тиках, ту се качвах, километрите едвам се навъртаха. Утешаваше ме, че на връщане ще бъде много по-лесно, просто ще се возя, без въобще да въртя педалите. Но само веднъж да стигна Узана...
Наближих голяма порутена сграда, "База за ученически отдих и туризъм, д-р Тота Венкова". Тъжна картина, окъртена мазилка, разбити прозорци, пробит покрив, ограбено всичко ценно. Подобни неща се срещат за съжаление често в България. Сред тях, особено ми е било неприятно да гледам дом-паметника на Бузлуджа. Защо е тази безстопанственост, защо се стигна до тази разруха...но не е сега тема. Грозно и тъжно обаче, няма ги децата, няма весела глъч, игри, писъци, забава.
Постоях малко, поснимах през оградата и продължих нагоре. Започваше най-трудният и най-стръмен етап. Но пък това се облекчаваше от гората наоколо; големи буки хвърлят сенки в горещината, зеленина, свежест и дъх на билки, птичи песни. Нямаше и почти никакво движение, освен няколко големи камиона, превозващи дърва. Натисках педалите и си приказвах сам, а на всяка минута-две поглеждах с надежда километража, но той съвсем коравосърдечно не показваше особена промяна. Заричах се дълго да не го погледна, за да се зарадвам на промяната, но все не издържах и хвърлях по едно око; уви - едвам стотина метра.
Отминах някакъв подслон, което ми даде утеха, че ако завали и загърми ще има къде да се скрия. Явно, върхът наближаваше, наклонът също леко спадна.
И най-сетне видях табелите. Тържество обхвана изстрадалата ми душа. Спрях, направих задължителните за случая селфита и почнах да умувам накъде. Стрелката на телесния ми резервоар клонеше към нулата, нямах енергия и желание за нищо излишно. Затова тръгнах към основната цел - точката, бележеща географския център на България. Дотам оставаха петстотин метра според табелата, но пък най-стръмните, при силно разбит път.
Тиках.
Най-сетне, около два часа следобед пристигнах. 42,45', 58" северна ширина, 25,14' 18" източна дължина, 1263 м. надморска височина, според Google Earth.
Подпрях колелото на пирамидата и започна голямото щракане с телефона. Срещу мен беше връх Исполин, но нямаше как да отида дотам, едно че вече нямах време, пък и велосипедът ми е слаб и лесно можеше да скъса спици или огъне каплите. Той всъщност е тип "градско колело" и не става за разбити или планински пътища.
Направи ми впечатление колко много монети бяха сложени долу, в пирамидата. Сред тях имаше и немалко цели левчета и дори двулевки. Защо ги оставят хората, не зная. Нито пък на кого. Най-вероятно първият човек без излишни скрупули, който се озове, ще обере по-едрите, че и всичките. Дали такива пари отиват въобще някога за нещо полезно - дълбоко се съмнявам. Любопитен съм кой или кои са тези, които ги вземат?
Лично аз не искам да пипам такива пари. Не взех, но и не оставих. Не виждам смисъла на такова нещо. Най-често май се прави поради поверие, че така ще се върнеш пак на това място. Но специално за тук не ми се виждаше да е такава причината. Друга е, мисля си. Понеже стана така, че всичко се измерва с пари, всяко удоволствие се заплаща,..че и тук така. Един вид "хубаво ми е, доволен съм, благодаря, ето - давам".
Ех, тези пусти пари! До каква степен са завладели съзнанието ни...
Но, както и да е. Настъпи моментът за най-жадуваното - сладка почивка. На няколко крачки има изграден голям навес с пейки и маса. Махнах раницата и се съблякох. Свалих мократа тениска и я прострях на слънце. Облякох се добре, дори сложих качулката на анцуга. Смених и късите гащи с долнището. Легнах на пейката и почувствах приятната отмала от пътуването, като се чувствах някак си победител. Все пак не бе лесно изпитанието. Вдигнах високо крака и ги подпрях на стената. Беше ми ведро и спокойно на душата, чувствах се като избягал от някакъв плен.
Замислих се: защо ли човек прави такива неща? Защо и болният от диабет Боян Петров се катереше към невъзможното? Трудно е, измъчваш се, но го правиш, макар че печалба няма никаква. Дали чрез това не искаш да разкъсаш някак монотонността на времето, да го разделиш на "преди" и "след"? Щото инак усещаш как часовникът цъка, неизбежно те отнася към едно много, много лошо място и ти се иска някак да се противопоставиш на неумолимия му ход....
И, ето, ти си "избягал", скрил си се, макар и временно от него, не си в потока, не те влече мътната река.....
Неумолимо е времето, но не и за природата. Връх Исполин отсреща сигурно си е същият, поне от петстотин милиона години. А може и само сто да са?! Стотина милиона нагоре-надолу, дребна работа. Колкото и да са, не може съзнанието да ги обхване. Ти си тук за толкова малко, милионите години са една вечност спрямо твоето време. Но пък ти се струва, че всичко наоколо е създадено едва ли не за теб. Много често пишат: "Покорих връх нам кой си". Е, и аз покорих връх Исполин на предното ходене. Той ме чакаше през всичките тия милиони години, така че сега нямам работа да ходя на такива покорени върхове. Пък и ме гледаше някак покорно отдалеч, за което му махнах благосклонно с ръка.
А вие не ходете вече там, за какво ви са върхове, покорени от другиго?
.....
Заех се с приготвената храна - сушено месо. Малко трябва да се яде. Стомахът се свива при тежки натоварвания и вече съм патил. След едно връщане от Варна до Търново с велосипед, повръщах дълго и мъчително, може би защото ядох обилно. Затова сега си позволих само една филия и няколко късчета месо. Дори и водата не може да се пие неограничено, почва да боли стомахът. Трябва да се пие топла и на малки глътки. Инак е опасно, особено ако е ледена. Не са малко хората, които дори са умирали, не е шега работа.
Станах, поразходих се, разгледах пейзажа. Наблизо имаше интересно вековно дърво, бук. Обикновено са единични, високи и стройни, но това не беше такова. Пет могъщи ствола излизаха от общ корен и образуваха интересна, композиция, широко разклонена.
Помислих си: било е тук преди да се родя, тук ще бъде и след като си отида от този свят. Преходен е човекът, за малко е на този свят, вълнуват го всякакви, често дребни неща, а природата е вечна. И като сложиш едното върху другото, виждаш колко нищожен си, колко за малко си, колко си дребен на фона на върховете, планините, водопадите...
Че и на това дърво. Изчовърканите инициали свидетелстваха за опитите някой да се запише в неговата дълговечност, да я сподели, поне по този начин. То е изтърпяло това, а годините са уголемявали старите рани, правейки ги все по-големи, но и нечетливи. А животът вероятно вече е изтрил някои от драскачите.
...
Но носеше се приятен мирис на влажна гора, слънцето грееше замайващо и умирачката ми изглеждаше само теоретична и някъде безкрайно далеч във времето. Там я изтласка съзнанието ми, станало съпричастно с природата.
Разходих се още, но видях, че двойка възрастни наближават географския център. Скрит до дървото, загледах ги любопитно, дали няма да си вземат от парите, щото ми се виждаха съвсем обикновени хорица, от най-ниските слоеве на обществото. Почнаха да се снимат по много и на смени, сигурно щяха да разказват по-късно разпалено за това, което тук ги е впечатлило. Но не забелязах да си вземат.
Туристът е по-морален човек. "Който пее, зло не мисли" - казва поговорката, но и който обича природата - също. По-добър човек е от другите. Природата облагородява, одухотворява хората. Вглеждал съм се в очите на онези, които срещам по такива места. И почти винаги виждам в тях топлота и някаква радостна възбуда, сърдечни са, поздравяват с удоволствие. Няма ги тук хората на интереса. За тях, ходенето сред природата е губене на време и гонене на Михаля.
...
Казах си това, но Михал лошо издумка отгоре и ми напомни, че трябва да си тръгвам, ако не искам да ме пере дъжд, че и гръмотевици, както го даваше прогнозата. Хепнах се на колелото, с радостното предчувствие, че ми предстои най-хубавата част - над двадесет километра само возене, без всякакво усилие. Вятърът свисти, завоите се нижат, гледките се менят, а ти само се наслаждаваш. Ей това е най-хубавото и си плаща всички усилия. Чудно е сред природата, някакъв вид богослужение е това. Трудно ми е да го опиша, но поетът го е казал - човекът е човек, когато е на път.
Автор: Павел Байчев
