Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Писателят Ангел Иванов: Няма кой да ни пази от пазачите

14 ноември 2019, 09:06 часа • 17246 прочитания

АНГЕЛ ИВАНОВ е роден в Габрово през 1988 г. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, където е един от създателите на студентското радио „Реакция“. Работил е като наемник-надничар в завод за метали, гардеробиер в НДК, рецепционист в хижа, пазач в склад за топло- и хидроизолации в Люлин 3, телевизионен сценарист и копирайтър. Пътувал е на стоп из България, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и Света гора. Част от тези многобройни професии и пътувания са описани в дебютната му книга – сборника с разкази „Техническа проверка“ (Изд. Scalino), който излезе в края на 2018 г. и спечели няколко награди: за дебют в категория “Проза“ на конкурса “Южна пролет“; за къс публикуван разказ “Рашко Сугарев“ с текста от книгата “Добрият християнин“ и Априловска награда за литература в родното му Габрово. Сборникът беше номиниран още за наградите на Портал “Култура“ (единственият дебют в дългия списък) и на клуб “Перото“ (къс списък, отново за дебют). Ето какво заяви той по повод книгата и не само. 

"Техническа проверка" е книга, направена от пътешествия - стопаджийски, пеша, в миналото, в духовното, навсякъде. Как Пътят става литература?

Ходя с по един тефтер и записвам впечатления и идеи. Разбира се, това не е мое откритие като практика. Мнозина го правят. Пиша във влака, в някой бар, в леглото в края и началото на деня. В пътуването винаги има ясно подсигурена драматургия, вероятно затова пътеписите са в някакъв смисъл по-лесната литература. Имаш начало – точка А; завръзка – изпускаш си полета; кулминация – промъкваш се в някой хангар и задигаш самолет; и така нататък до финала – пристигаш в точка Б и забиваш самолета в най-високата сграда.

Иначе сериозно, може би пътят става литература, когато писането проводи една друга конфликтна пътечка, обратна на широката магистрала, отвъд мантинелата под крайпътните храсти – или път, който се случва в героя, вътрешно напрежение и прелом отвъд неговите стереотипи, предразсъдъци, очаквания и дори идентичност. Тъкмо това пътуване обратно, навътре, срещу течението променя героя и изглежда е лакмусът за литературност.

Но важното е да не катастрофираш и на пътя, и на белия лист, или по-добре - белия файл.

Как всъщност прописа в началото?

Като ученик играех футбол, но явно имах и някакви насъщни потребности от интелектуален и духовен смисъл. По лагери с момчетата от отбора ми беше непонятно и скучно да играя карти. Чувствах се недобре и в автобуса при гостувания за мачове например, когато звучаха ориенталски ритми и прочее. Часовете по литература бяха моето убежище. Много ми харесваха есетата. Учителката ми по Български език и литература Анна Сапунджиева в Априловската гимназия на Габрово е един от хората, които ме запалиха по четенето и писането. В края на 12-ти клас почти всички се готвеха за тестовете Sat и Toefl. В часовете ѝ или не идваха, или учеха отново за тях, но в клас. А ние се събирахме - каре за карти - на първите 2 чина и слушахме нея. Не ни даваше само интерпретативни съчинения, тип "какво е искал да каже авторът", но ни предлагаше и алтернативи с теми извън конспекта. Сякаш държеше да ни вмени и възпита в авторова свобода и отговорност. Искаше да бъдем майстори. Веднъж ни даде този цитат от “Алиса в страната на чудесата:

- Въпросът е - каза Алиса - дали можете да накарате думите да означават толкова различни неща.

- Въпросът е - отвърна Хъмпти-Дъмпти - да си майстор. Това е всичко.

Неотдавна отново срещнах тези думи в “Град от стъкло“ от “Нюйоркска трилогия“ на Пол Остър, в превод на Иглика Василева. Допускам, че преди години учителката ни тъкмо от там е избрала цитата. Стана ми мило. И така - пишех есета, съотборниците ме надушиха и почнаха да ме молят да пиша и техните есета. И аз ги пишех между двуразовите тренировки.

След това станах студент и в бедното ми разпадащо се, но величаво общежитие, в Студентски град, на едно пробито бюро, прописах сериозно. Класика отвсякъде. В книгата влезе и първият разказ, който написах тогава на 18 – “Напред-Назад“.

Фото: Светозар Гатев

Кои са големите влияния, хората, от които си се учил?

За единия вече споменах. Споменах и за ритнитопката, исках да ставам футболист, но сравнително навреме разбрах, че не ставам. Един от моите треньори обаче беше Пламен Илиев – голямо име в габровския футбол, играл е с Балъков, Трифон, Бог да го прости, и останалите бронзови търновски момчета в Етър. Бил е съотборник с тях и Стоичков и в Юношеския национален отбор, с който стават европейски шампиони. Та той ни учеше не само на топка, но и на отношение към нещата изобщо. Интересуваше се как сме в училище. Слушаше Zeppelin. Четеше Хайтов. Често цитираше в разборите преди и след мач онова “Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто - да го направиш“. С него още тогава си говорехме някак метафорично, това ми липсваше в бита и делника. Парадоксално, с него го живеех на стадиона. И днес, когато се прибирам в родния град, гледам да се видим и поговорим.

А за литературните влияния, които по-скоро имаш предвид, просто ще спомена имена: Чехов, Хемингуей, Селинджър, Керуак, Рулфо, св. Максим Изповедник, митр. Антоний Сурожски.

И други.

Деян Енев се отнесе много радушно към книгата ти; какво си говорихте с него относно нея, с какво ти помогна?

Прочитът на Деян беше гарантът за качество. С името и отношението си той легитимира сборника, за което съм му благодарен. Когато такъв майстор, който с писането си през годините сякаш сътвори нов жанр – епос на делничното – оцени написаното от теб, можеш само да не можеш да си намериш място от радост. Бате Деян ме предпази от няколко текста, които паднаха. Но по-напред от всичко – с непогрешима интуиция нареди текстовете така щото да не бъдат натрупана баластра, а да разговарят помежду си. И да бъдат пътуване.

Дълги години се занимаваш с журналистика по един или друг начин - знам, че при теб сякаш имаше някакъв здравословен отказ от определени неща, какво точно стана?

Първо се отказах от класическата журналистика, още докато я учех. Трябваше да караме едни задължителни стажове. Не исках да бъда микрофонодържач в кулоарите на Парламента. Или да нося кафе и тонер за принтера в редакцията. Сигурно съм се правел на интересен, но просто не беше моето нещо. Не исках да регистрирам хладно събитията, а да втъвам в тях и да разказвам от първо лице. Неслучайно в сборника има и текстове, които се родеят с литературната журналистика, с “гонзо“ журналистиката – очерци или фийчъри.

После минах в една съседна писта – няколко години бях телевизионен сценарист, предимно на сатирични и забавни (уж) предавания. Накрая ми натежа, защото е матрица и месомелачка за идеи. Всеки ден пишеш по горе-долу един и същи шаблон. Единственото ново беше, че ставаше все по-цинично, пошло и обслужващо масовия вкус, ориентирано към таблиците за рейтинг и шер (показатели за гледаемостта на телевизиите) – да ни гледат повече хора, да имаме повече реклами и съответно повече кинти. Всичко това разбира се е свързано с компромиси с ценности.

Разбрах, че и аз ставам циничен и жалка бурмичка от машинарията. И се уморих. Но ще ти кажа, че не изключвам възможността да се върна в блатото, защото и жабите стават за ядене. От близо 2 години и половина се опитвам да пиша на свободна практика, но за да ми се получава, продължавам да правя и халтури на парче. Преглъщам ги трудно, но се опитвам да бъда честен, когато говоря за неизбежното падение. Тази тема също я има в книгата – компромисите; срещата със себе си в тях; оспорването и отвращаването от себе си; корпоративното и медийно лицемерие.

Фото: Димитър Цонков

Как ти се струва медийната среда сега?

Първо да кажа, че позицията ми не е изцяло правдива и достойна – да стоя встрани и да разправям колко съм разочарован и отвратен и колко е зле. Възхищавам се на хората, които продължават да са в медиите и да се борят от позицията на своите ненарушими принципи. Още повече, че стават все по-нищожно малко. Аз явно нямам достатъчно воля, честно казано – нямам и желание. Но не искам да звуча като готин пич, за който всички извън тесния му приятелски кръг, с които окупира Орлов мост, са подчовеци, рая, безсловесно стадо и т.н. Определения, които съм чувал от устите и високоговорителите на горната каста. Напротив, всички сме отговорни за катастрофата с действията и бездействията си. Всички – журналисти, бивши журналисти, публика и потребители на медийно съдържание.

Продължавам да бъда външен автор в няколко печатни и онлайн издания, като “външен“ в случая е ключовото понятие. Имам наблюдения върху процесите и мога да опитам да напипам тумора и да дам мъглива диагноза. Страхувам се обаче да не звуча като патоанатом от съдебна медицина, след есхумация на тялото…

Редакциите са пълни с малограмотни, тъпоумни и зле платени чавдарчета без ценз, жадни за провинциална слава. Те са лесна глина в ръцете на ваятелите на подмяната и мрака. Последните са на няколко нива – главни редактори и продуценти; сетне политическа власт; сетне икономическа власт. Не казвам нищо ново. Протоистината е, че всичко се прави за пари. Забележете, че с всяка продажба на телевизия, от ефира ѝ изпадат сериозните, безкомпромисни имена; падат сериозните предавания, журналистическите разследвания. Но нека има купон в праймтайма – Маскираният певец може да се чете и като метафора. Жълт и жлъчен маскарад.

Сьорен Киркегор разказва онази история за театъра, в който се подпалват декорите. Един шут излиза и съобщава на публиката, която обаче взима това за шега и почва да аплодира. Той повтаря предупреждението – те ръкопляскат още по-оживено. “По същия начин – казва Киркегор – ще загине и светът, под всеобщите аплодисменти на шеговито настроени глави“.

Преди време се случи да присъствам на брифинг в Столична община. Наблюдавах обаче не важните хора отпред, а журналистите. Млади момичета се пудреха повече, отколкото гледаха в листите си, някакви, айде метросексуални, че другото не е политкоректно, репортери си оформяха лимбите с брилянтин. После не зададоха нито един въпрос напряко на гледащия ги нагло властник. По същия начин мълчат на Борисов. По същия начин мълчат и на дебелашките шеги на сикаджията Венци Стефанов, примерно. Това е нивото.

Въпросът QUIS CUSTODIET IPSOS CUSTODES? или "Кой ще ни пази от пазачите?" е по-актуален от всякога. Аз нямам отговор, а нерадостна констатация: големият ни проблем, е че голяма част от българските журналисти са по-некадърни и по-корумпирани от самите политици. Други, които опипват истината, са луди. Дано не загубим малцината честни професионалисти ...

Как се обърна към християнството?

Тази тема е благодатна бездна, но нека пробвам вкратце. В сборника го има – пресищането на тялото и обедняването на Духа. Бях стигнал предели. Пътувах, забавлявах се, но нещо все ми липсваше. Като огромен вакуум, като черна дупка, която всмуква вътрешния ти космос. После разбрах – липсвал ми е Христос. Тъкмо Него видях и предузнах в двама мои приятели – мъж и жена. В техните грижи и обич в трудни за мен моменти, видях Христовата любов, която ме издърпа за яката от дупката в момент, в който тя ставаше пропаст. Те ми говориха за Него, но ненатрапчиво, тихо и автентично. С делата си.

Освен това, винаги съм си мислел и мисля, че всеки човек го прави, че има Абсолютно Добро, Красиво и Смислено. Иначе нямам смисъл от нищо. Иначе сме торба с лайна. Ще извадя нож и ще разпоря първото дете на булеварда и това няма да означава нищо. Ще потънем в абстракции и релативизъм – нещо, което за жалост вече се случва. Търсил съм това Добро, като всеки друг, и съм вярвал, че това е лична среща и наистина е такава – това е срещата, причастието с Христос Бог. Няма по-голяма любов от тази саможертвената, да положиш душата си за приятелите. Това прави Христос. Няма друго такова учение, философия, религия и т.н. Да, другите имат хубави неща, образи и сенки на горното, но нямат Христос в пълнота, т.е. в известен смисъл нямат нищо, защото Той е всичко. Уникалното в християнството, че Бог е не само някакъв далечен и хладен Създател, но и Спасител, Който пребит и унизен умира, за да оживи творението Си. И всичко това поради неимоверната любов, която има. Възкресението е много лично отношение и общуване – касае всеки човек всякога. Да, християнството не е лесна работа, не е от попкултурните дъвки, които крият смъртта и страданието, не говори за позитивно мислене и прочее, не спестява неудобните истини за човека. Напротив, Христос ни обещал изпитания и скърби дори. Той казва: “В света скърби ще имате, но дерзайте – Аз победих света“. И нещо повече – Той, Победителят, Божият Син и Сам Бог, в Гетсимания е Един от нас и се моли да го отмине Чашата. Както ние се молим на Него.

Посочете ми друга вяра, философско учение, школа или мъдрост човешка, която да казва това! Не някакви далечни, абстрактни, неназовими, неизобразими, хладни, чудовищни или пък сантиментални богове. Висши природни сили и прочее. Не, посочете ми друго като точно това! И да ми посочите – няма да ви повярвам. Защото другите нямат Христос в Гетсимания. Нямат Онзи, създал земната твърд, Който тук се моли с кървави сълзи върху нея. Чудото на Боговъплъщението е и чудо на Молението за Чашата. Нашата вяра е истинна и защото е точно толкова невероятно красива. Може да прозвучи спорно, но ще го кажа. Не по-малко величие от кръста в петък има камъкът в четвъртък. В петък Господ е на Кръста, в четвъртък пада на скалата, за да го понесе. Но сякаш именно в четвъртък сме от една и съща страна. В четвъртък не съзерцаваме отстрани, а състрадаваме и се молим с Христос, свлекли се на камъка, рамо до рамо с Него. И знаем що Му е. И Той знае що ни е. Защото на Велики четвъртък и завинаги – Едно сме.

Няма да се учудя ако за някои твои близки това е било странно: нашето поколение понякога гледа на млад човек, който е станал християнин, като на чудак, като на човек, на който "нещо му стана", "беше си добре преди": имаш ли такова впечатление? Ако да - на какво се дължи според теб?

Нормални са тези неща. Поотдалечих се от известен брой приятели или по-скоро с поведението си ги отдалечих от себе си, за което съжалявам, защото вината е преди всичко моя. Има два вътрешноцърковни термина – “неофит“ и “зилот“. Първият в общи линии означава “нов във вярата“, а вторият – “ревнив не по разум“. Мисля, че се поотърсих и от двете, Слава Богу, но в началото проповядвах навсякъде, поствах из фейсбук, досаждах на хората. Бях хомофоб например. Чистех чуждите езера, при все че в душата ми имаше зловонна мътилка. И все още има, де. Общо взето историята с чуждата треска и собствената греда. Греда си беше! Срамувам се от това мое поведение. Не така постъпваха приятелите, които без манифести ми помогнаха да стана причастен на Христовата Църква.

Фото: Павлина Захова

Кои неща се нуждаят от технически проверки, от reality check?

Собствените ни основания. Собственото ни самодоволство. Техническата проверка може да бъде и форма на покаяние.

Би ли направил политически коментар - не в смисъла на гербове и корнелии, а в широката политическа картина, която се падна на твоето поколение?

Роден съм на синора на промените – 88 г. Ние сме деца на “Изгубеното поколение“, нашите родители. Те очакваха Демокрацията и пазарната икономика като манна небесна, но се оказа, че в родния контекст това е едно бясно състезание, често с непозволени средства. Веднъж това породи политически и граждански опортюнизъм. Втори път предизборният разговор се ориентира около това “да избираме преди всичко честни и морални хора“, без оглед на политически и партийни съображения. В резултат на всичко това се случи голямата абдикация от базисните политически понятия и разкази – ляво и дясно, либерално и консервативно. Те отдавна са анилихирани. Левицата провежда десни икономически реформи и защитава традиционни ценности. Десницата е проводник на неолиберални постмодерни ценности, които оспорват безспорния християнски фундамент и профил на Европа. А част от градската десница се припознава в една лява програма, каквато е тази на “Спаси София“, например. Консерватизмът се дискредитира у нас, защото отиде в лагера на крайнодесни националисти и по-добре – патриотари, полу-фашисти, които излъчват човеконенавистни послания. Центристите, доколкото ги има, са всъщност посредствени и покварени. Появиха се и ексцентрични формации – либертарианци, които искат да се легализира хероинът, понеже имало търсене и пазар за него, а пазарът определял всичко. Толкова години не успяхме да оформим автентично християндемократическо движение…. Манджа с грозде е слаба кулинарна метафора.

При тези обстоятелства аз лично не се чувствам политически представен. Вярвам, че при мнозина е същото. Така всеки избор, всеки политически акт за нас, е свързан с компромис, с гласуване с омерзение.

За какво си струва да се пише и какво трябва да се избягва?

Струва си да се пише за това, което не ти дава да заспиш през нощта и не говоря за вълчия глад и отарашването на хладилника. Макар че в сборника има точно такъв текст.

Мен писането май ме прави по-добър човек. Наистина, иначе в живота малко си падам леке.

Добре е да се избягва да се пише за това, което непременно ще се хареса на хората. Да не се увличаме по диктата на пазара и публиката. Литературата не е телевизия.

 

Интервю на Райко Байчев

Райко Байчев
Райко Байчев Отговорен редактор
Новините днес