Дънди не само притежава доста приятно и направо терапевтично въздействие от екрана и сцената – той е и изключително свеж и симпатичен събеседник. Още в първото му появяване в „Съни бийч“, в малката тогава роля на Жоро присъствието му се усети много ярко. А сега, два сезона по-късно (тези дни започна третият сезон на „Съни бийч“), един сериал с главна роля (същият герой, но в „Животът на Жоро“) и съвсем отскоро – в новия сезон на Dancing Stars – той радва и топли все повече и все повече хора. Прочетете по-долу свободния ни разговор с него за какво ли не – от Дуди, Дънди Крокодила, Ричард III и леля Далия през храна, музика и коли, та даже до жени:
Избери си, моля, един досаден за теб, но често задаван ти въпрос, който да избегнем нататък в разговора.
„Защо си станал актьор?“, примерно. И лични въпроси: „Какво обичаш да ядеш?“, „Имаш ли си гадже?“, „Коя е половинката в живота ти?“...
Уф, аз обаче имам личен въпрос към теб – наистина ли имаш брат близнак?
Да. Кристиян.
Разнояйчни близнаци ли сте?
Да. Не си приличаме. Той даже повече прилича на теб. Много различни хора сме, различна енергия, различен натюрел. Ние никога не сме могли да го правим това в училище – като изпитват единия, да отговаря другият. Но благодарение на него успях да вляза в гимназия, (въпреки че не можах да обикна математиката) – заради правилото за близнаците: като единият влезе, и другият минава. Така че можех да бъда по-мързелив в училище.
Най-честата реакция, когато се представиш някъде: „Ахаа – Даниел Пеев като Даниел Пеев, футболистът“, „Ахаа – Даниел Пеев като Даниел Пеев, волейболистът“ или „Ахаа – Дънди като Дънди Крокодила“?
„Дънди като Дънди Крокодила“ определено! Но това е от поколението като теб, като мен, като моите братовчеди, чичовци – 30 плюс. Повечето млади нямат идея кой е Дънди Крокодила. По-скоро казват „Като Дънди Прешъс Металс Челопеч“ – с това го връзват и от там има смешки като „Златния Дънди“. Като съм си писал името в Гугъл – като всеки кретен, който стане популярен – ми е излизал и волейболистът, въпреки че не го познавам този човек. Но със спортисти никога не са ме свързвали. И със спорт като цяло!
А вместо Дънди викат ли ти понякога Домби, Денди, Дъмби?
Най ми се е набило в съзнанието, с най-голямото ми уважение, как го бъркаше моят преподавател в Академията, Стефан Данаилов, светла му памет – той ми е казвал Демби, Думби, Дуди, Дебело. И вече като е много изнервен – „Даниеле!“.
Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор
Какво искаш да постигнеш, каква ти е най-голямата амбиция, мечта като актьор – така че след това, когато хората се запознават с твоите тотални адаши футболиста и волейболиста, да им отвръщат с „Ахаа, Даниел Пеев – като актьора!“?
Най-голямата ми мечта като актьор е бъдещите проекти, в които участвам, да са набиват в душите и съзнанията на хората и да ги мотивират. Изкуството е отражение на това, което се случва около нас. И някак си много бих искал да мога да накарам хората да се замислят по някои теми. Много залагаме на хумора – да, разбирам, всички го обичат, всички го искат, то е нещо прекрасно, не че всеки го може, разбирам, че е трудно. Но някак ми се иска чрез този хумор, чрез онова, в което участвам, да се кажат изключително сериозни и дълбоки неща на хората и хората да се замислят за грешките и отношенията помежду си. Да не е единствено самоцелно онова, което правим – за да печелим пари. Парите са изключително важни – човек иска да гледа семейство, да помага на родителите си, да живее добре. Аз съм човек, който обича пари, но не мога да кажа, че всичко, което съм правил, е било само и единствено заради пари. Винаги е имало компромис, защото проектът, който съм взел, истински ми е харесвал. И искам да задържа така – проектите, които правя, първо на мен да ми харесват. А чрез моя натюрел да мога да кажа на хората нещо, което да достигне до тях и по някакъв начин да ги замисли, да ги зарадва, да ги провокира да бъдат усмихнати, да бъдат жизнени, да бъдат живи! Много повече виждам хора, които нямат живот в очите си, притесняват се от някакви проблеми, всички ни натяга ежедневието. Много влизам в положението на хората. Аз съм изключителен емпат и мога да усетя веднага някой, когато не му е добре, дори да го прикрива. Самият аз прикривам, когато не ми е добре. Преди всичко това е социално изкуство и ти няма как да кажеш „аз съм велик актьор“, ако няма публика, която да те гледа и да те уважава, да каже, че те харесва, че се зарежда от теб, да ѝ допада енергията ти, да я мотивираш да ходи на театър, да се замисля, да прави това, което обича. Ако човек прави всичко онова, в което е истински най-добър, независимо дали е лош или добър в него, вярвам, че светът ще е едно по-подредено и по-добро място за живеене. Много дълго го разточих това, но за мен най-върховата точка не е да кажа пет филма, петдесет пиеси, десет сериала, Оскар – защото не знам дали това е истинската награда. Истинската награда е живият контакт и публиката. И докато това изкуство го има – най-голямата награда според мен е да пълниш салоните. Много обичам публиката! И ми харесва да имам въздействие върху публиката!
Има ли конкретна роля, която още не си изиграл, но чрез която смяташ, че би имал особено голямо въздействие върху публиката?
Още: Къци Вапцаров: Вдъхновението е едно от най-великите усещания
Ричард III на Шекспир. Това ми е една от най-любимите роли. В киното бих искал да изиграя – и да имам достатъчно време за подготовка – роля, която е тотално противоположна на моя натюрел. Да, аз излъчвам позитивизъм, хората се кефят, някои казват, че имам висока вибрация, но да кажем, че на хората им е приятно. Обаче искам точно обратното – да изиграя някакъв тегав, на хората да не им е приятно, че са около мен, да изляза от зоната си на комфорт. В тази професия бих казал, че си велик, че си готин, когато постоянно правиш неща, които не са ти комфортни, не са ти в природата – наистина да изиграеш друго, наистина да се побъркаш. Това би било голямо предизвикателство за мен.
Дай някакъв пример за такъв герой?
Норман от „Психо“ примерно. Първото, което ми изскочи.
А коя от ролите, които вече си изиграл, най не си ти, коя е най-далеч от теб?
Още: Анна Цолова: С неинформиран човек, обстрелван от пропаганда, няма как да водиш спор
Най не съм аз в „Пределно неясно“ – леля Далия, това е жена. А най-далеч като характер ми е Благородният испанец примерно. Играем „Благородният испанец“ по Съмърсет Моъм на театър Мелпомена, в „Сълза и смях“, под режисурата на Асен Блатечки (някога Велко Кънев, светла му памет, е правил тази пиеса като режисьор) и сме със Станимир Гъмов, Невена Бозукова, Албена Павлова, Цецо Иванов, Жанина Стоилова, много сме. Той е един наперен пич, който много си вярва, когато говори с жените, но и много първичен и неделикатен, а аз не съм такъв! А! По-далечен от мен е Франк, в „Кучки. Или когато кугарите атакуват“ – за проблемите на по-възрастните жени, които си лягат с по-млади мъже, пак на Блатечки. Аз играя 22-годишен – човек, който наистина е влюбен в по-възрастна жена. Там няма смешки, с които можеш да се спасиш, трябва да го изиграеш сериозно.
Иво Аръков в интервюто с него ми беше казал за теб: „Той не е човек, който може да се похвали с некрасиви гаджета в своя живот. Всичко е въпрос на общуване и той е живото доказателство.“ Издай сега как става така?
Ами вярваш си. Не знам. Аз умея да общувам с хората и да ги предразполагам някак си. И съм изключително директен и честен. И когато говоря, не ми стои в главата това, че ще имам загуба. Просто с някакво самочувствие и хората подсъзнателно го усещат. Абсолютна самоувереност. И може би – креативност. Защото очевидно нямам плочки, нямам перфектна структура и права стойка. И не съм Ален Делон или Брад Пит, но гледам да го докарам поне на тяхното самочувствие, което не е лошо. И знам, че съм симпатяга и стават нещата. Не знам как да отговоря, но да, да – не мога да се оплача от себе си. Другите може би да могат да се оплачат от мен, но аз – не.
В едно предаване беше казал на шега, че с жените използваш като първа реплика „Ти си роза, ти си крем! Искаш ли да спиш със мен?“. А на сериозно?
Още: Група „КАКЕ?“: Чарът на начинанието ни е, че не очакваме да бъдем взети насериозно
Креативността е моят личен ход. Никога не задавам стандартните въпроси от рода на „Как си?“, „Какво работиш?“, даже не питам и „Как се казваш?“, а директно влизам в някакъв проблем. С какво е облечена, какъв е този парфюм, без стари клиширани свалки. Или я питам – „Абе, мисля да пробвам едни бонбони – не знам хубави ли са...“. И на хората им става интересно – „Как може да ме пита такива глупости!“. Или друго, което правих навремето – че сега съм се кротнал, защото имам много работа и искам да съм малко по-сериозен в отношенията с хората, време ми е, тази година ще стана на 35 – отивам и викам „Здравей, приятелят ми мисли, че си много сладка, той е ей там в края на заведението“ и търча в края на заведението и съм „Ехоо!“. Ей такива глупости, според момента, според човека – много се опитвам да усетя човека, така че да му е комфортно, когато си общувам с него.
В сериала „Животът на Жоро“ в ролята на бащата на твоя герой Жоро играе Пламен Пеев. Той е със същата фамилия като теб. Питат ли те дали той не ти е баща и в реалния живот?
В „Животът на Жоро“ кастът беше феноменален. Аз, Даниел Пеев, играя Жоро. Пламен Пеев играе баща ми. Краси Кузманова е женена за брат му или братовчед му на Пламен Пеев, който също е с фамилия Пеев, пък е майка на Рая Пеева. Бяхме много Пееви. И то абсолютна случайност – хора, минавали на кастинг и избрани.
За какво твоите си родители се оказаха прави?
Още: Радослав Бимбалов: Днешна България има нужда от хора, които искат да живеят заедно
Че ще стана актьор. Аз не съм го знаел това нещо. Баща ми ми беше дал един запис на флашка, който оригинално е бил на видео касетка. Ние имаме щастието от 89-а до 97-а година да имаме всеки детски рожден ден заснет тогава с камера. И виждам едно дете как се е развивало първите 7 години. И като съм бил дете, те говорят – ей го нашият актьор, артистът тука, Робърт Редфорд, Робърт Редфорд – като смешки са го споменавали. И го имам на запис.
Като малък в коя какичка от телевизионния екран беше влюбен?
Мен, като ме удариха хормоните – ти да видиш и Женския мост в Кюстендил и него искаш да го обработиш. Много харесвах Бритни Спиърс, много я исках. Кристина Агилера, колко е отнесла тя, милата, няма си и тя на идея – мале, колко е отнесла и тя! Сега вече не ги искам, но тогава много ги исках. А от българските звезди много харесвах добрата вещица – Адрияна Найденова, в предаването „Приказки за физиката“. В тази жена бях влюбен като малко дете! Облечена като вещица, красива! Тогава съм бил на 12-13 и ме е удрял някакъв хормон.
Ако можеше да възкресиш Стефан Данаилов за още една роля – в кой филм ще избереш да играете с него в тандем?
Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура
Във „Вълкът от Уолстрийт“. Но той да е онзи младият Стефан Данаилов, в пика си, между 35-ата и 45-ата си година. И той да изиграе ролята на Леонардо ди Каприо. А аз да съм вместо Джона Хил.
Ти обожаваш да пееш, музиката много силно те привлича. Ако си вокалът в една супер група и можеше да си събереш останалите музиканти по твой избор – живи или починали – кои би включил?
Музиката на тази група би била много интересна смесица между фюжън джаз и класически рок. Джими Пейдж от Led Zeppelin – китара. Флий от Red Hot Chili Peppers – бас. Чик Къриа – пианист, разбира се. И Дейв Уекъл – барабани!
„Черно море“ или „Спартак“ Варна?
„Спартак“ Варна. И то, светла му памет, заради Ники Ишков. Ние играхме в „Съни Бийч“, той почина, светла му памет, преди няма и месец. Прекрасен човек! И е бил президент на „Спартак“ Варна.
Ако можеш да се преродиш назад, в коя личност би искал да се преродил?
Някой автомобилен пионер. Много обичам автомобилите! Между 50-те и 70-те години, когато всеки е опитвал колкото се може по-изкелиферчен дизайн, интериорни решения, нестандартни решения. А не както сега – да влязат под калъп всички коли. Тогава са се показвали красота и дизайн, за сметка на функционалността, разбира се. Може би бих бил такъв човек, автомобилен производител. Някой италианец – дали Феручо Ламборджини, дали Ферари – такава личност. Не са ми кумири, но много обичам класически автомобили!
А ако можеше да си муха на стената на някоя велика личност в ключов момент от историята на изкуството, на чия стена щеше да си кацнал?
На стената на Шекспир. Първо, да разбера дали той е бил сам, докато е писал „Тит Андроник“. И защо е написал такава трагедия, с толкова много убийства. И какъв е бил този човек, че е могъл да напише толкова гениални неща. Че е написал 154 сонета, които хващат всяко едно състояние на човешкия дух. Не знам как е покрил всичко! Бих бил и на стената на Queen в студиото, докато са записвали „Бохемска рапсодия“. Не знам дали е измислена така, както е във филма. Бих бил муха, на която целият ми живот да е да кръжа там, в това студио, докато се прави тази песен. Или на стената на Джон Фарнъм, докато създава песента You’re the Voice. Музиката е нещо, което много ми харесва! Може би е нещото, което най-много обичам след театъра.
Играеш предимно веселяци, ти сам казваш, че хората така те възприемат като натюрел. Но когато си сам със себе си какъв си – самовглъбяваш ли се, по-сериозен или дори меланхоличен – какъв си тогава?
Много се замислям дали не съм обидил някого, дали не съм прекалил, дали той е усетил недостатъчно уважение от мен – а всъщност е било достатъчно. Но тези неща ме глождят отвътре. Защото знам как се чувстваш, когато си отхвърлен или някой не ти е обърнал внимание... Но от друга страна знам, че няма как да обърнеш внимание на всички, няма как да почукаш на всяка една врата и да кажеш „Всъщност аз съм готин!“. Винаги има хора, дето те възприемат не като готин или да реагират с „Кой е тоя!“. Аз като цяло в живота съм енергичен и щастлив човек, но разбира се, съм се борил много с паник атаки. Често си мисля, навивам си се, имам си хипохондрийка такава – често си мисля, че на някой, ако му се случи нещо, значи и на мен задължително трябва да ми се случи. Такъв човек съм, че много поемам от другите и вкъщи понякога се очиствам, като си мълча. И чета примерно книги на пътуващи журналисти – на Георги Милков „Истории от ръчния багаж“ и на Иво Иванов „Кривата на щастието“. Това ме отърсва – мисловно да пътувам някъде. Аз обичам да пътувам и наистина – смятам, че скоро ще попътувам един-два месеца на различен континент, да видя друга култура. Щото колата, топлофикацийка, токче, барчета, приятели... Ще съм като войник тук една година и после искам два месеца да си почина наистина!
Казвал си в интервю, пак на шега, че никога не би изиграл Аквамен, понеже не ти се стои толкова време под водата, докато те снимат. А кой супер герой би изиграл от тези: Капитан Гащи (от детските книги на Дав Пилки), Голямата Берта (герой на Марвел; може със силата на волята си да увеличава количеството мазнини в тялото си и да става огромна) или Matter-Eater Lad (от комиксите на DC; човекоподобно извънземно, което може да яде неограничено от абсолютно всякаква материя)?
Бих бил този, който изяжда всичко. Аз много обичам да ям! Аз обожавам храна. Ей, това да мога да ям всичко и нищо да не ми става е толкова хубаво! Това е нещо, за което цял живот се боря. Храната за мен е истинско щастие и удоволствие! Аз обожавам да готвя, обожавам вкусната храна и всичко, свързано с храната. Обожавам да храня хора.
Научиха ли се приятелите ти да идват на гости, за да им готвиш?
Научиха се, научиха се. И викат „Искам Дънди да ни сготви“. Аз съм много готин домакин и сервирам, отсервирам, питиета, чашите да са пълни, хляб да се пече на момента, да се издуе питката... Обожавам морска храна, скариди са ми любимото нещо. За храна мога да говоря много, за подправки – подправки обожавам! Това е моята страст. Може би съм класически мъж – обожавам театър, коли, музика и готвене! Май няма храна, която да не съм опитвал. Освен фугу. И насекоми не съм ял. Обичам всякаква кухня! Храна ли е – давай го насам! Единственото, което не искам да ям, единственото – това са мушмули. И то защото като малък изядох една кофа и ми стана лошо. И повече не искам да видя мушмули... Но сега, като се замислих – може и да пробвам, може да ми е отминало.
Ако някой иска да ти се подмаже, с какво да те почерпи – крем карамел, баничка, бонбонки?
С каква храна да ми се подмазва? Оооо... С нуга сладолед! Нуга! С това! Аз съм ценител на нуга сладолед!
С Явор Бахаров и Бойко Кръстанов освен в „Съни бийч“ сте и в пиесите „Отчаяни съпрузи“ и „Пределно неясно“. Какви са неподозираните за публика плюсове и минуси да сте приятели и да играете заедно? И с кого другиго се чувстваш добре да бъдете и приятели, и колеги?
Ние с тях сме като скачени съдове. С Бойко и с Явор се работи много приятно – никой от никого не се притеснява и всеки помага на всекиго. Хората го казват – то си личи на сцената как никой не оставя другия да виси, винаги покрива. И се усеща тази приятна енергия. Това приятелство от „Съни бийч“ се пренесе на сцената. С Иво Аръков също така се чувствам в живота и в нещата, които правим – разбираме се с две думи. Той също е голям емпат, човек, който доста разбира хората. И ми е безумно комфортно да работя и да общувам с него. Въпреки че понякога се караме като женена двойка на снимките на „Съни бийч“.
Кое ти идва най-тегаво в танците за Dancing Stars?
Клековете. На коленца, прикляквания, постоянно да си със свити колене, докато танцуваш. Има по-интересни поддръжки. Трябва, като заставаш на колене и да се движиш. Тези неща са ми доста трудни. И бързината – те са адски бързи! И координацията най-вече. Аз съм ритмичен, мога да пея много добре, но това няма общо с координацията и как да контролираш пъргавостта на мускулите. Аз тръгнах малко притеснен, защото аз никога не съм танцувал така, както трябва да се танцуват спортни танци, самба, салса и ми беше наистина много трудно. Ама много трудно! Сега вече усещам удоволствието от тия танци, благодарение на сериозната подготовка и уроците. И се изненадвам от себе си!
Нещо, което да споделиш за финал?
Искам да пожелая на читателите ви да правят това, в което са най-добри – независимо какво е то; и да не си мислят дали то е най-правилното. И естествено – да гледат мега позитивния, направен с изключително много любов „Съни бийч“. И да ходят на театър, защото театърът е отражението на нашето общество и нека там чуят нещо за себе си, което може би да ги накара да се замислят или да се усмихнат.
Интервю на Милен Антиохов
