"Обезвяра"
Обидно ми е, че съм жив.
В заблудата, че се издигам,
катерих планини-лъжи,
до тъжна истина да стигна.
Уж се изкачвах на възбог,
но не във висинето звездно
намерих се, а в трап дълбок.
Върхът ми се оказа бездна.
И вместо хора-божества,
аз зърнах хора-буболечки,
нищожни, пъплещи едва,
понесли алчност, завист, грях…
Но най-ужасно бе, че в тия
мравунячета аз видях,
уви, и себе си самия –
понесъл свойта сламка и
към свойта дупчица запътен,
препънат в свои букаи
и в свое щастийце закътан.
Затуй ли, Боже, длани драх
и топка кърви станах, Боже?
За да презра и мен, и тях,
и целия живот нищожен?
Аз питам Бог. Но где го Бог?
Ни глас, ни лик… Небето зее
над мене като трап дълбок.
И там ли нищото живее?