Тя е най-костеливият орех и е издигнала най-високите стени. Защото много дълго време това са били нейните стени. Тези стени са част от света, който сама е създала. От една страна това е нейната защита, а от друга - светът, който принадлежи само на нея. Тази обвивка я защитава, подкрепя, осигурява ѝ безопасност. Тази защита ѝ е необходима.
Затова ѝ е трудно да намери място за още някой. Това може да се превърне в проблем за нея.
Момичето, което е свикнало да бъде само ще ти каже в един момент, че "не си ѝ нужен“. Често ще я чуваш да казва: "Мога да направя това сама“ или "не се притеснявай за мен“ или "ще се оправя“, "ще ми мине“. И наистина ще изглежда толкова силна, все едно няма нещо, с което да не може да се справи. И това донякъде е така. Тя наистина може да се справи с всичко сама.
Но това, че тя няма нужда от теб не означава, че те не иска.
С течение на времето самотата се превръща в зона на комфорт, безопасно пространство. Самотата с времето става дори красива, толкова свикваме с нея.
Затова, когато се появи някой и промени този свят, се случва земетресение... Това разтсърсва целия ѝ живот и всичко, на което е свикнала.
Затова тя много ще се страхува. Не само, защото ще се колебае дали да ви допусне, дали да ви покани в живота си, който до момента е принадлежал само на нея.
Най-много от всичко се страхува, че допускайки ви, ще загуби чувството за комфорт от самотата и ще ѝ е приятно само с вас.
Този вътрешен страх е съпроводен от въпроса: „Какво ще правя ако той си тръгне?“
Жената, която е свикнала да бъде сама, се страхува да се отучи от този навик.
Вие ѝ казвате: "Моля те, допусни ме!“, а тя си мисли: “Моля те, не си тръгвай!“
Вижте продължението ТУК
