(Попаднахме на едно от най-откровените женски писма към обществото, което сме виждали в последно време. Замислете се и не съдете)
Дебела съм и не искам да отслабна. Не, че не искам, а не виждам смисъл. Храня се, когато ми е скучно, когато ме отхвърлят и когато за пореден ден никой не се е сещал да ми звънне.
Изглеждам ужасно, дрехите не ми стоят добре, гледам се в огледалото и пак - искам просто нещо сладичко.
Щастлива съм, когато пусна филм и си взема от любимия шоколад. Изяждам по един на ден и после се чувствам виновна.
Не мога да свикна с укорителните погледи, не знам какво е да си секси и сигурно никога няма да разбера. Не се опаквам, просто искам да ви споделя какво е да попаднеш в онзи кръговрат, от който почти няма излизане.
Нямам приятел, за който да се издокарам -> нямам мотивация да съм във форма -> пробвам дрехи, не ми стоят добре -> ядосвам се -> хапвам нещо, за да ми мине -> чувствам се виновна -> плача -> ... но защо да плача, защо да изглеждам добре и днес денят ми минава пред телевизора -> за какво изобщо са ми нови дрехи.
Хубаво момиче съм, имам хубави черти, но нямам мотивация да живея хубав живот. Храната ми дава кратко щастие, а сълзите ме карат да ям. Не харесвам живота си, но повярвайте ми - промяната НЕ зависи само от мен, а и от хората около мен.
Никой не ми подава ръка, за да изляза от блатото, в което съм потънала. Не ги виня, всеки си има своя живот, но едва ли има значение дали ще викнете дебелата или слабата си приятелка на кафе. Викнете мен - аз имам много да ви разкажа.
Сега отивам за нещо сладко, не ме съдете, аз просто съм слаба, а вие просто не разбирате.
