На днешната дата, през 1878 година, е подписан толкова оспорваният през десетилетията Берлински договор. Той определя развитието на България след турско робство и разделя етническата територия на страната ни по недопустим начин.
Берлинският договор е резултат от Берлинския конгрес, който се провежда месец по-рано. На него участват Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Италия, Русия, Франция, Османската империя, Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора. С Берлинския договор се отменят разпоредбите на Санстефанския мирен договор. Самият договор се състои от 64 члена, а последиците му за България са следните:
Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско.
Специален член на Берлинския диктат постановява, че всички договори за търговия и мореплаване, както и всички конвенции и спогодби, сключени по-рано между Великите сили и Великата порта, остават в сила и за Княжество България. Този текст засилва зависимостта на Княжеството и съхранява режима на капитулациите и за свободните български земи, а това е в интерес единствено на съставителите на договора, тъй като по този начин те запазват за себе си митническите привилегии, които действат в предходните столетия в търговските взаимоотношения с Османската империя.
Още по-жестоки са клаузите на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия. Тя, като неделима част от империята, трябвало да приема като задължителни договорите, конвенциите и международните споразумения, вече подписани, или тези, които предстои да бъдат сключени между Великата порта и другите държави.
Дипломатическата битка на Великите сили
Категорично против силна България, под руско влияние, е Британската империя. Още с откриването на заседанията британският премиер Бенджамин Дизраели в остра реч разкритикува границите на Българското княжество и обвинява Русия, че продължавала да държи войските си пред турската столица. Ото фон Бисмарк защитава Русия с репликата, че това с нищо не нарушава поетите договорености, руските войски да не навлизат в Константинопол.
Втората британска атака е от страна на граф Солзбъри - че Сан-Стефанска България максимално ощетява гръцките интереси, затова Англия предлага да бъдат поканени представители на Гърция, които да изразят претенциите си. Идеята е прокарана и на 29 юни същата година са изслушани външният министър на Гърция Теодорос Делиянис и гръцкия посланик в Берлин – Александрос Рангабе. Те искат Крит, Тесалия, Епир, Македония. Cтига се до решението Гърция да получи известна корекция на границата си, като присъедини южните части на Епир и Тесалия, от долината на р. Саламиряс и устието й в Егейско море до долината на река Каламас и устието и в Йонийско море. Окончателното регулиране на немалките гръцки придобивки става в 1880 година на конференция в Берлин, където Гърция, без пушка да пукне, увеличава територията си с една треа.
Великобритания настоява за граница по Стара планина, но без Варна, тъй като в града не са влезли руски войски. Турция, окуражена от английското поведение предлага България изобщо да не се допуска до Черно море, а река Янтра да бъде нейната източната граница. Англия и Австро-Унгария застават зад турските искания. Намесата на Бисмарк отново спасява положението.
Канцлерът в частна среща с турските делегати им заповядва ултимативно да отклонят исканията си, тъй като конгресът не се е събрал заради благото на Турция. Както заявява откровено Бисмарк на турските делегати: "Ако вие си въобразявате, че Конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Сан Стефанският договор би си останал такъв, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа." На другия ден, турските делегати се отказват от Варна.
Също сериозни са споровете за Софийския санджак. Според Дизраели, София трябва да остане в рамките на Турция, тъй като е на юг от Стара планина.
Бисмарк отново помага на Пьотр Шувалов с един трик. Тъй като по думите на канцлера "англичаните разбират повече от география на Индия, отколкото на Европа", той поставя в заблуждение Конгреса като доказва, позовавайки се на виенския геолог Хохщерт, че Витоша и Люлин са части от Старопланинската верига, следователно София е в самата планина, а не южно от нея. Номерът на канцлера минава и София остава в границите на България.
Границите на Румелия се определят точно съгласно англо-руското споразумение. Но Великобритания настоява Турция да има правото да разполага свои войски в провинцията. Предложението е отклонено от Бисмарк като неприемливо, тъй като се нарушавал принципът на самоуправление, който се предоставя на Източна Румелия.
