Сатюрнин Пюисан, млада университетска преподавателка, търси изгодно жилище под наем и се нанася в дома на испанския аристократ със зловеща репутация дон Елемирио. Злите езици говорят, че по подобие на Синята брада, богатия благородник, избивал любопитните си жени, дон Елемирио убива наемателките, които се опитват да влязат в изрично забранената от него стая. Но ето че донът се влюбва в Сатюрнин, двамата водят дълги разговори и пият искрящо шампанско. Любопитна, но многозначителна подробност: дон Елемирио е обсебен от цветовете.
Какво е цветът? Усещане, предизвикано от светлината. Може да се живее и без цветовете. Далтонистите виждат само в черно и бяло, но не са по-малко информирани от останалите. За сметка на това са лишени от една основна наслада. Цветът не е символ на удоволствието, той е самото удоволствие. Това е дотолкова вярно, че в японския език „цвят” може да бъде синоним на „любов”.
В крайна сметка Елемирио сам завежда Сатюрнин в тайнствената стая. И идва ред на голямата изненада, на която Нотомб е такава майсторка. Още по-смайваща е развръзката.
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“ -- казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена през 1967 г. в белгийско аристократично семейство, тя прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“, а през 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Вече седемнайсет години успехът не я напуска и романите й неизменно са в първите места на най-добрите продажби.
Деветнайсетият ѝ роман „Форма на живот“ (дванайсет са издадени от ИК „Колибри“) е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
