„Лагер на смъртта“ е роман за концлагера край Ловеч, формиран през август 1959г. В книга първа „Предизвестие за Ловеч“, авторът Васил Ю. Даскалов рисува обществото преди и по време на създаването на този лагер. Проследява съдбата на изгубената младеж на 50-те, несправедливо набедена за враг на народа. Това е книга по действителни събития, свързана с действителни личности и имена. В нея се чуват реално изречени думи. Романът взема разказите от лагерните мемоари и се опира на книгите, които цитират разсекретените стенограми на Държавна сигурност между големите политици. Тези, които решават съдбата на въдворените в „Белене“ и учредяват създаването на ловешкия лагер. В този смисъл романът е една черга, където се вплитат влакната на историята, срещат се гласовете на властта и на потърпевшите.
- Г-н Даскалов, човек почти несъзнателно се подготвя по пътя си за най-важните срещи с хора и теми, които вдъхновяват и обогатяват и оставят знак в стремежа към вътрешно израстване. Има обаче и внезапни искри, които провокират и тласкат да се случи нещо по-голямо. Вие сте млад човек и за да посегнете към толкова важна и тежка тема е имало причина, повод, а оттам и порив?
- Преди две години попаднах на статия „Въдворен за носене на тесни панталони“. Темата ме докосна, казах си, трябва да се пише за тези хора. Започнах да чета, дори успях да се свържа с героя от статията и да разговарям лично с него. Вмъкнах неговите думи, специфичния му говор в текста. Защото в крайна сметка чрез тази книга говорят оцелелите. Всъщност тя е ценна поради факта, че събира в едно много истински разкази, предадени на места с реално изречените думи. Тя играе ролята на художествен пантеон. И тъкмо поради факта, че я пише човек пред средната си възраст, говори за една дълбока приемственост между поколенията, която гарантира запазването на паметта.
- Тръгвате от конкретен случай, за да попаднете във водовъртеж от събития и съдби, които белязват един отрязък от историята ни през миналия век. Според Вас те превръщат сюжета на «Предизвестието» в многопластов, многокомпонентен?
- Да, беше лесно да се напише директно една книга за убийствата в лагера. Но за да се разбере по-добре политическата и обществена картина, факторите и нагласите, които обуславят възникването на Ловешкия лагер, беше необходимо да създам първо „Предизвестието“. Така дори и един млад читател може да навърже нещата, да разбере защо едните преследват другите, защо тези младежи от 50-те години попадат в лагер, носещи или не някаква вина. Книгата не е мека, тя не спестява. Напротив. Тя говори за десетте хиляди софиянци, извозени след преврата към Радомирските поля, за възникването и потушаването на унгарската революция и последвалото у нас засилване на репресиите, за арестите и въдворяването заради слушане на американска музика, за биенето на непълнолетни в мазето на „Московска“ 5, за мъките и умирането в Белене, за първите случаи на смърт край Ловеч.
- Всъщност във фокус е младежта на 50-те?
- Унгарската революция дава пагубен тласък на доминото върху българската общественост. Партията трябва да смаже в зародиш евентуален „унгарски вариант“ у нас. И понеже в Унгария възстават студентите, ЦК начело с Живков подгонват с повод и без повод българските младежи. Окачествяват ги като хулигани за слушане на музика или за носене на забранени тесни панталони. За мене това е една огромна неправда, преекспониране на провинението, ужас за назидание и преди всичко гипсиране на личния избор. Божидар не е въдворен защото носи панталоните, а защото отказва да ги свали.
- Как сглобихте пъзела? Това е една вселена от различни елементи, затворени в отрязък от време?
- За мене беше изключително интересно да разработя всеки сегмент, да се запозная, да усетя материята. Затова държах да чуя думите от първо лице. Слушах и гледах материали за рокабили, как се играе, каква емоция носи, доколко е интимен този танц, окачествен като упадъчен... Трябваше да видя и чуя, за да опиша звука и настроението, което той носи. Изгледах десетина пъти филма на БиБиСи за унгарската революция, за да навляза в стремежите и вълненията на тези хора. Препрочитах мемоарните разкази от сборниците, за да обрисувам Белене и Ловеч в един премерен художествен щрих, за да придам точните, обективни гледки и състояния. Проверих как са изглеждали тези мръсни немски камиони Опел Блиц, за да ги опиша, да добия представа как звучи двигателя им, защото тези десет хиляди извозени за три месеца са чули за последно този шум от двигател...
Слушах тангото „Преди да се умре“, с което Сашо Сладура дава кураж и надежда на хората. В България музиката е била пасивната форма на протест. Тя може и да не сваля диктатури, но със сигурност успява да ги надживее. Такава е и тази книга, пълна с факти и истински истории, запазила паметта, събрала разказите, които надживях, а комунизма.
- Тези дни открих при букинистите в моя квартал «Един ден на Иван Денисович». Четохме я тайно в 11 клас, а баща ми /светла му памет/ често разказваше за лагера в Ножарево, където е излежал присъда като студентски земеделски водач. Завиждам Ви за смелостта и силата да навлезете в тази тежка, тъжна, срамна и страшна тема.
- Аз се запознах и с други книги, за да сглобя пъзела за себе си като гражданин. Моят художествен труд не е партийна поръчка, той е продиктуван от естествената човешка реакция срещу несправедливостта. Защо не се е случил по-рано? Романът е вдъхновение, той не се възлага като журналистическата статия. Защо другите не са писали, не мога да кажа. Аз съм на 38, трябваше ми време да узрея за тази среща с истината.
Интервю на Божидара Димова
Васил Ю. Даскалов е роден в Стара Загора през 1981г. Възпитаник на езиковата гимназия «Ромен Ролан». Завършва филология.
През 2017 г. стартира професионалният му писателски път с издателство „Фондация Буквите“. Издава младежкия роман „Момчета на стоп“, включен е в Алманах „Проза“ с два разказа. Класиран е в конкурса „Софийски потайности“ с разказа „Терасата на улица „Христо Белчев“.
През 2018 г. е част от финала на конкурса „Съвременен любовен роман“ с „Мария на сутринта“. Една модерна, семейна история за превратностите в любовта, за кризата и шанса на средната възраст.
Повлиян е изключително много от Емил Зола, Анри Троаиа, както и от Арчибалд Кронин и Ерих Мария Ремарк. Любим български автор и вдъхновител за него е Димитър Димов и романа му „Тютюн“ . Харесва финия рисунък при изобразяване на психологическото състояние на героите.
В края на 2017 започва да се интересува от темата за концлагерите в България.Твърди, че работата му по този проект е била не само отговорна, но и много интересна, и го е обогатила като личност и като автор.
Работи в сферата на услугите. Освен книгите, обича да гледа филми и тенис, кулинарията и кучето си.
