„Където някога вървяхме” от Шел Вестьо (изд. „Персей”) е един от задължителните за четене романи на ХХI век, истинско събитие за света на литературата. 10 години след първото му издание той е четен и препрочитан, превърнат във филм, превеждан и преиздаван. Рядко критици и читатели са така единодушни. И макар че авторът отправя поглед назад, той разказва за събития и човешки съдби, които ни помагат да разберем кои сме ние и каква е посоката, която трябва да изберем в живота си.
Това е сага за раждането на модерния човек, жаден за живот, преследващ мечти и търпящ разочарования. В сложни емоционални, социални и обществени перипетии са въвлечени няколко млади мъже и една огнена жена, с техните любови, страхове и горести. Някои от тях усещат гъдела на бунта и светотатството, но се подчиняват и правят онези избори, които се очакват от тях. Други открито се бунтуват.
„Където някога вървяхме” разказва историята на няколко фамилии – богати и бедни, чиито съдби се сплитат и разплитат в хода на големите събития от първата половина на ХХ век. Газовите фенери са заменени от електрически лампи, жизненият стандарт се повишава и нараства нуждата от забавления. Скоро пристига първият американски джазов оркестър и макар да цари сух режим, все се намира по някоя кана чай с подсилваща съставка. Тежките времена обаче оставят своя отпечатък върху хората. Гражданската война не приключва с края й, а трае години наред, като за някои така и не свършва.
Преплитат се съдбите на богати наследници и бедняшки синове като Еку Видинг и Алу Каяндер, провокативната Луси Лилиейелм, която се противопоставя на тесните морални норми на своето време, Ивар Грандел, който живее с пламъка на каузата, в която вярва.
Притежаващ интелектуална сила и изящност, романът вплита индивидуалните съдби в значимите обществени процеси по толкова убедителен начин, че сюжетът пулсира от живот.
Шел Вестьо (роден 1961 г.), отличил се като един от най-достойните продължители на великите реалисти на XIX и XX век в нашето съвремие, се движи непогрешимо в богаташките салони и в бедните стаички на работниците, в кръчмите и по тенискортовете, из столицата, завладяна от червените, и на вечеринките на висшата класа.
Това е красив, епичен и въздействащ роман, от който струи облагородяващата сила на литературата. Преводът е на Росица Цветанова, спомогнала тези 600 страници да бъдат така завладяващи и на български.
„Шел Вестьо пише с цялото си сърце. Героите му живеят. Той нашепва своя разказ плътно до ухото на читателя и човек слуша с притаен дъх. Скоро е съпричастен с всяка индивидуална съдба“ – твърди критикът Ингер Далман от в-к Sundsvalls Tidning.
„Където някога вървяхме” (публикуван през 2006 г.) е трамплинът за Шел Вестьо и за превръщането му в един от водещите писатели не само в Скандинавския север, но и в Европа. Той и Софи Оксанен са двете големи имена на съвременната финландска литература, придобили световна значимост. И двамата печелят не само най-голямата национална награда за литература – „Финландия”, но и висшето отличие в Скандинавския север – наградата на Северния съвет. Разликата е, че независимо от общата си родина, пишат на различни езици – Оксанен на фински, Вестьо на шведски (това е другият официален език в страната).
Колкото и повествованието в романа да е универсално, „Където някога вървяхме” е и обяснение в любов към Хелзинки. Авторът добре познава първата половина на XX век: архитектура и фотография, танци и тенис, околосветски пътешествия и джаз, футбол и политика. Романът е изпълнен с ненатрапващ се хумор, интелектуална сила и елегантност.
Самият писател вероятно догодина ще посети България. Тъй като се е отдал изцяло на писането на новата си книга, сега той няма възможност да дойде за премиерата на „Където някога вървяхме”. Но проявява интерес към България и хубав повод за това ще бъде издаването у нас на последния му роман „Мираж 38” (Wednesday Club), правата за който са купени вече за издаване в 16 страни.
