Война в Афганистан, конфликт между Европа и Вашингтон заради руски газопровод и американски президент, преливащ от обещания за „защита на нашите демократични ценности“.
Звучи познато? Добре дошли в 1981г.
Президентът Роналд Рейгън, опитвайки се да окаже натиск върху Съветския съюз след инвазията му в Афганистан и опитите за премахване на народното несъгласие в Полша, пожела европейските съюзници (които той определи като „паникьори”) да спрат да помагат на Москва да изгради транссибирски газопровод , който увеличаване на зависимостта на континента от руски газ.
Европа отказа и Рейгън в крайна сметка отстъпи. Ако и това бие камбана, това може да се дължи на факта, че Джо Байдън, млад сенатор от комисията по външни отношения през 1981 г., направи абсолютно същия ход през първите месеци на собственото си президентство. Единствената истинска разлика е името на тръбопровода: „Северен поток 2”, анализира Томас Карнитшни в „Политико”.
Джон Маккейн, починалият американски военен герой и дългогодишен приятел на Байдън, обичаше да казва, че „историята не се повтаря, но се римува“. Максимата (често приписвана на Марк Твен) ще послужи като добър девиз за пътуването на Байдън до Европа тази седмица, където той ще участва в азбучна чорба от срещи на върха, от Г7 до НАТО.
Целта му е да укрепи западен съюз, все още в шок от годините на Доналд Тръмп, с голямо публично демонстриране на американския ангажимент към Европа. Зад кулисите той тихо ще раздаде малко насърчения с изисквания за поемане на собствена отговорност, подтиквайки Европа да се движи към Америка.
С други думи, той ще се доближи до Европа като всеки друг американски президент (освен неговия непосредствен предшественик) след Втората световна война.
Предвид широкия консенсус между политиците и намеренията, че трансатлантическият алианс никога няма да бъде същият след Тръмп, почти дразнещо е колко бързо връзката се нормализира.
Действията на Байдън да се присъедини отново към Парижкото споразумение за климата, обещанието му да изправи НАТО срещу руската агресия и усилията му да реактивира ядрената сделка с Иран оставиха европейците в главозамайване. След само няколко месеца управление, Тони Блинкен, френскоговорящият държавен секретар на Байдън (който случайно е написал книга за оплютия от Рейгън тръбопровод през 80-те години), е приветстван като стар семеен приятел.
Всъщност ЕС едва ли би могъл да се надява на повече проевропейски политики, ако Ангела Меркел седеше в Белия дом. Или, както уместно се изрази един немски анализатор : „Американски президент е почти като правен по поръчка за Европа.“ Обърнете внимание на „почти“.
Връщане към нормалността
"В сравнение с Тръмп атмосферата е много по-добра, но това не означава, че няма напрежение", каза Борис Руге, старши дипломат, който беше заместник-ръководител на германската мисия във Вашингтон от 2016 до 2019 г.
И все пак такова напрежение, което днес се върти около проблеми като търговията, изтеглянето от Афганистан и ваксините срещу COVID-19, е отличителен белег на трансатлантическите отношения в различна степен от десетилетия.
„В момента виждаме нормалност“, каза Джон Корнблум, бивш американски посланик в Германия и дипломат-ветеран, служил в Европа при няколко президенти, дори при Линдън Б. Джонсън.
Често не е било лесно. Взаимната неприязън между Джон Ф. Кенеди и германския канцлер Конрад Аденауер беше толкова изразена, че двамата мъже почти не разговаряха помежду си по време на пътуването на американския президент до Берлин, където той произнесе прочутата си реч „Ich bin ein Berliner“ .
Същото важеше и за президента Джими Картър и канцлера Хелмут Шмит, чиито проблемни отношения бяха документирани в книга от над 500 страници, наречена „Кавгата“.
След като Тръмп започна да атакува Европа, много европейци копнееха за завръщане в годините на Обама. Но дори и тогава отношенията на Европа с Вашингтон бяха пълни със спорове по теми, вариращи от Сирия до Украйна и разходите за отбрана.
„Майната му в ЕС“, се чу по време на хакнат телефонен разговор на Виктория Нюланд, висш американски дипломат, който тогава наблюдаваше Европа (Наскоро Нюланд се присъедини към администрацията на Байдън като номер 3 в Държавния департамент).
В сравнение с тази история, годините на Байдън вероятно ще изглеждат като меден месец.
Като се има предвид неспособността на ЕС да говори с един глас относно външната политика и нежеланието му да инвестира значително повече в отбраната, някои твърдят, че Европа вече няма голямо значение за Вашингтон в геостратегически план, особено когато става въпрос за централната част на външната политика на Байдън - Китай.
И все пак това, което Байдън е направил, за да привлече Европа, предполага друго.
Европа може да не е на предната линия на усилията на Вашингтон да се противопостави на китайското влияние, но Байдън и не иска да бъде. Колкото по-малко ЕС, най-големият търговски партньор на Америка, е привлечен в сферата на Китай, толкова по-добре.
Европа преживя драстично засилване на ангажираността на Китай с региона през годините на Тръмп, завършвайки със знаковото инвестиционно споразумение, подписано от Пекин с ЕС в края на декември, само седмици преди Байдън да встъпи в длъжност.
Сделката послужи като сигнал за събуждане за идващата на власт администрация на Байдън, която не можеше да предположи, че Европа ще се сдружи с Китай. Действията на Пекин оттогава, включително продължаващите репресии срещу мюсюлманското малцинство и санкциите на европейски политици, критикуващи неговия курс, оставиха споразумението в неизвестност, давайки на администрацията на Байдън добре дошла почивка.
„Дебатът за Китай в Европа се променя, не толкова заради Байдън, колкото заради [китайския президент] Си Цзинпин“, каза Томас Клайн-Брокхоф, ръководител на офиса на германския фонд „Маршал“ в Берлин.
Въпреки че Европа започна да се доближава до американската гледна точка, че Китай представлява основна системна заплаха за световните демокрации, тя все още е скептична към мотивите на САЩ.
„Европа не вярва на САЩ“, каза Клайн-Брокхоф. „Мнозина се чудят дали става въпрос наистина за управление на възхода на Китай или американската хегемония.“
Ако историята е някакъв ориентир, европейците в крайна сметка ще последват примера на Вашингтон не защото притесненията им за американската хегемония ще изчезнат, а защото нямат избор.
Европейците не искат да го признаят, но за всички намерения и цели САЩ остават организиращата сила в региона.
Дали й харесва или не, но Европа все още зависи от САЩ както за своята сигурност, така и за икономически просперитет.
Тъй като Русия на Владимир Путин е постоянно присъстваща заплаха пред прага на Европа и китайците се стремят да добавят Европа към своята сфера на влияние, тази реалност едва ли ще се промени скоро.
Докато някои европейски коментатори предупреждават за сянката, висяща над трансатлантическите отношения след Тръмп - и перспективата той да се върне - истинският урок от неговото президентство може да бъде, че когато котвата на американското ръководство се развърже, Европа има още по-големи затруднения при функционирането.
„Да, ние, европейците, сме сложни и да, ние също не сме единодушни по много въпроси“, каза Петер Байер, германски депутат, който служи като отговорен за трансатлантическите отношения в правителството на Меркел.
За европейци като Байер САЩ остават незаменим съюзник на Европа. Във време, когато бъдещият просперитет на Европа е помрачен от неспособността да бъде водеща в продължаващата технологична революция, която прекроява глобалната икономика, съюзът със САЩ е нещо повече от споделена култура и западни ценности. Става въпрос за оцеляване.
"Европа трябва да порасне", каза Байер.
Рейгън не би могъл да го каже по-добре.
