Барак Обама няма време и бърза. За разлика от Раул Кастро, който натиска спирачката. Очевидно нормализирането на отношенията между Куба и САЩ ще се окаже по-дълъг процес, отколкото ни се иска, твърди Астрид Пранге.
Толкова е хубаво, че чак не е за вярване. На площада на революцията в Хавана звучи американският химн. Американският президент и кубинският държавен ръководител заедно приемат военния парад. когато са встъпвали в длъжност никой от тях не си е мечтал за подобно сближаване между Куба и САЩ. Чудото обаче е сторено: ледниковият период в двустранните отношения остава в миналото, а това, което е останало от него, е само малка (идеологическа) купчина сняг, която продължава да се топи. До разпукването на кубинско-американската пролет обаче ще мине още доста време. Защото старите революционери в Хавана може и да са захвърлили старите си идеологически одежди, но не са се отказали от претенцията си за политическата власт.
От кубинската революция през 1959 година Комунистическата партия на Куба се утвърди като преден пост в противопоставянето на САЩ. Кубинските ръководители и до днес оправдават икономическите проблеми на страната с наложеното от САЩ ембарго и легитимират еднопартийното си господство с "американската заплаха". Почти 30 години след падането на Берлинската стена, идеологическите стълбове на кубинската революция са сринати. Но от развалините на социализма, вместо демокрация по американски образец, избуя прагматизмът на бившите революционери, които се борят за политическото си оцеляване.
Прагматизъм вместо идеология
Американският президент Барак Обама разбра това и отписа Куба като символична арена на американската битка за повече човешки права и демокрация. Той повече няма интерес да води старите идеологически войни, започнали още когато той не е бил роден. Вместо това Обама се опитва да сключи сделка с кубинците и да осигури присъствието на американски фирми на острова, преди да падне ембаргото.
Раул Кастро е изправен пред тежката политическа задача да се прехвърли на страната на политическия прагматизъм. Той обаче има необходимата легитимация сред комунистическата върхушка за тази промяна на курса. Времената, когато Съветският съюз изкупуваше кубинската захар и доставяше на страната необходимата ѝ енергия, отминаха безвъзвратно. Хавана вече не може да разчита и на солидарността на Венецуела. Което прави отношенията със САЩ още по-важни. Икономическото оцеляване на Куба зависи в голяма степен от паричните преводи на двата милиона кубинци във Флорида.
А Раул Кастро няма много време - през 2018 година той ще се оттегли, обяви самият Кастро. В същото време той не желае да изпуска от контрол "нормализирането" на отношенията между САЩ и Куба. В този смисъл едно бързо сближаване между двете страни противоречи на неговите интереси. Затова и побратимяването между Кастро и Обама би било прекалено хубаво, за да е вярно.
Източник: Дойче веле
