Едва ли са много тези българи, които нямат абсолютно никакво отношение към случващото се в държавата. От една страна имаме една глуха, потънала в собствения си свят клика, която не си представя утрешния ден, без да има досег с властта. От другата стои едно общество, което е изстрадало момента за своя ренесанс през последните трийсет години. И все пак, това общество не е хомогенно в своето възприятие за смисъла на демокрацията. Тя остава жадувана наравно с порива за освобождаване от страха, но и някак неосмислена докрай, лутаща се между крайности и различни хипотези.
Мнозина анализатори високопарно задават въпроси от екраните, които остават без отговори и така е редно. "Узряло ли е обществото ни за всичко това, което искат на площада?" - Не, не е. Но в това няма драма, не е непреодолим фактор. Ако някой се съмнява, да попита Гаврош от "Клетниците" на Юго.
Важното е, че насред мъглата, ясно личи какво НЕ иска обществото.
НЕ иска да живее в подобие на държава, където корупцията е норма, за да бъдеш успял човек, макар и без да притежаваш кой знае какви качества или пък пориви за личностно развитие.
НЕ иска форма на държавно образование, чиито лидери лицемерно цитират светилата на историята и родовата ни памет. Лидери, чиито морал е достоен за отдавна погубените Содом и Гомор. Хора, които припознават себе си с абсолютистки твърдения от рода на високопарното "Държавата - това съм аз."
Този модел вече не работи. И ако следващото избрано представителство си мисли, че може да замени съгласието по важните за нацията теми със съглашателство в името на облагодетeлстването на политическия елит, то илюзията на всички замесени ще бъде безпощадно разбита.
Ренесансът в осмислянето на демокрацията и правата на гражданското общество минава през няколко важни катарзиса. С оглед развитието на демократичните процеси в България през последните десетилетия, смея да твърдя, че сме на предпоследен етап от достигането на душевното равновесие, необходимо за постигане на национални цели, които ни единяват, а не обратното. Движещата сила на малцина бива движеща за все по-голям брой образовани и стойностни хора, които яростно се противопоставят на наложения стандарт за духовен и културен упадък с цел лесно контролиране на масите.
И все пак, основният ни проблем е, че ядрото от трудоспособните и образовани българи е разпиляно по света. Нещо, за което основен принос имат управляващите ни елити, които сякаш целенасочено искаха да обезлюдат и скопят България, за да бъде тя по-лесна за овладяване и търгуване. Което само по себе си е най-голямото предателство спрямо история, род, родина и поколение. Но има и нещо друго, което е напълно съизмеримо с предателството на елитите - мълчанието на агнетата.
Наскоро излезе проучване на социологическа агенция относно нагласите в обществото. Без изненада, поне за мен, 45-50% от обществото не би гласувало на избори сега или през пролетта, или не може да прецени за кого. Тези проценти не мърдат вече десетки години, а аз неведнъж съм си задавал въпроса - защо? Как е възможно 2 или 3 милиона българи да не гласуват?
Безразличието и апатията са най-опасното състояние на духа за живия човек. Те означават загуба на вяра в неговата собствена сила, в силата на неговия глас и жажда за живот. Безразличието и апатията два пъти са успявали да ни поробят - първо с византийско лукавство за два века, а след това с османска жестокост за пет. Безразличието и апатията обесиха и Левски. Погубиха Ботев, който не успя да направи от неговите 200 души - 20 000. Безразличието и апатията противопоставиха един народ на фашисти и комунисти.
От безразличието и апатията се хранят дребните хора с големи амбиции, които ни управляват вече 30 години. Тяхната сила се крие в нашето малодушие. Революциите изяждат децата си, но внуците им живеят свободни. Може би едно от най-големите предизвикателства в човешкия живот е непрестанното търсене на смисъл за действията ни, вместо да осмислим мечтите си. Вместо да претворим вярата в материя я оставяме да се изплъзне през комина като дим.
Безразличието и апатията са сред нас тук и сега, те са в 2, може би 3 милиона българи, които желаят промяна, но не вярват в нея. Не е важно кои ще бъдат утре в парламента - важно е да чуват гласа ни. Да удовлетворяват исканията ни и да се грижат за добруването - на гражданите и на държавата. Всичко това се възпитава с търпение и упоритост.
Ако искаме правова държава, е време да я извоюваме. Никой няма да ни я даде даром. Трябва да я извоюваме заедно. Защото съединението прави силата.
Автор: Тезей, "Зад завесите" - и във Facebook
