Има популистки мерки, които са като цяло очаквани. При тях много ясно проличава каква е политическата изгода, която се планира толкова добре и подробно, колкото маркетингова кампания. Определена част от обществени настроения се нуждае от политическа помощ, която е в ущърб на държавата, но тъй като предоставянето на същата помощ би увеличило значително електоралната подкрепа, не съществува политик, който да откаже сделката.
Не такъв обаче е случаят с премахването на държавните такси в университетите. Изглежда откровено неясно кое, как, защо и точно по това време предизвиква подобно решение.
Най-напред, съществуват десетки възражения и критики срещу качеството на образованието, които са съвсем познати. И ако има нещо характерно за тях, то е, че при цялото им потискащо разнообразие, има едно-единствено нещо, за което никога не е ставало дума - държавните такси. Връщам лентата много назад, към студентските протести от 2009-та година и като че ли само тогава този въпрос бе повдигнат, но на опашката на много други. Също, 2009-та бе годината, в която се разразяваше финансовата криза, това не бяха никак заможни времена. Оттогава насетне тези няколкостотин лева, които студентите заплащат на университетите не са били част от каквата и да било група за натиск: от студентските съвети до ранобудните студенти. От акцията на последните впрочем минаха 10 години и никой не ги отбеляза. Предполагам, по същата причина, по която бе спрян филмът за Кристиян Таков: не е приятно някой да напомня, по време на ротационния екстаз на глигана, за неговото минало през 2013-та. Аз не виждам защо са тия притеснения: това минало няма как да се повтори, понеже по-голямата част от главните действащи лица тогава днес са завършени комформисти. Едните са на една софра, други на друга, а софрите взеха, че се сляха и се сглоби голям банкет.
Но се разсеяхме от темата: търсихме онези студенти, за които университетите са се превърнали в непристъпно място заради таксите. Колкото и от страна на правителството да се повтарят думите "равен достъп до образованието", не мога да се досетя с какво таксите пречат на този достъп. Ето един пример: ако например наистина целим равен достъп, то състоянието на общежитията е много по-затрудняващо постигането на същия достъп, отколкото двете такси годишно. Студентски град отдавна е опасан с инвестиционна и все по-разрастваща се дъга от имоти, както там, така и в съседните квартали, които се наемат масово, защото студентите могат да си го позволят, вместо да загниват в собствен сос на 15 квадрата насред балатуми, набор на родителите им. Въобще, не е необходимо да се прави подробна разбивка на разходите на студентите, за да стане ясно, че това е мярка, която ще спести много малка сума от бюджета, който един студент харчи - семестриалната такса в момента е на цената на един осми декември в Банско и на половин месечен наем на един апартамент в Студентски град.
Последно, никак не е ясно защо решението се взема в този полусезон, а не след летния семестър. Едва ли е лесно университетите да се адаптират толкова бързо към решение, за което никой не беше подготвен. Да не говорим за още една подозрителна сметка: правителството обяви, че веднага ще компенсира около 150-те милиона, които ще се отворят като дефицитни в университетите, при положение, че да се вдигнат заплатите на преподавателите години наред бе невъзможно с обяснението, че няма откъде да се намерят средства. Но нека празнуваме равния достъп. Като не можем да се похвалим с качество, все нещо трябва да отбележим като постижение.
Автор: Райко Байчев
