В едни не толкова далечни времена думата "протест" ръководеше политическите събития. Тя обозначаваше едно общо желание онова, което тогава наричахме гражданско общество, да се превърне не просто във фактор в системата, а да я променя и поддържа. Протестите бяха голямото ортопедично упражнение на прехода; опит един граждански гръбнак, който бе пред счупване, да бъде вкаран обратно в изправност. Сещам се, че дори бе възникнала идея, която за кратко време бе натрупала популярност - да се създаде "протестна мрежа". Не помня какво представляваше в детайл, но общото намерение бе да е някакво постоянно действащо гражданско звено, което да не изпуска политическите процеси от око, поне докато Пеевски все още е наоколо. Смятайте какви наивни неща сме си представяли. Не ти трябва протестна мрежа, когато всеки ден чинно строени репортери изчакват неговите изказвания и любезно питат "г-н Пеевски", когато ние се надявахме същият да бъде господин затворник.
Бедата обаче е не само в това. Голямата победа на Пеевски и сглобилите завръщането му е, че самата идея за протест вече е почти дискредитирана. Как би ви прозвучало през 2013-та, ако научите, че или под негово пряко наставление, или от саморазгръщаща се автоцензура, БНТ например сваля от ефир филм за Кристиан Таков, защото в него се показват кадри от протеста през 2013-та? Тоест, не стига, че той е пак наоколо в целия си блясък и дори по-мощни властови позиции от едно време, но освен всичко не бива даже да си припомняме, че сме протестирали срещу него.
А ето какъв е изборът, който човек има. Ако отида на протест в момента, ми се предлагат едно от следните неща:
Мога да посетя "Възраждане", където ще трябва да хвърлям фекалии наляво-надясно. След като позамерям едно хубаво всичко живо с изпражнения и се прибера доволен вкъщи, мога да си кажа - не, стига толкова, искам да отида на друг протест.
От ПП въведоха през това време друга мода: да протестират, докато са на власт. Тук аз вече изпадам в следващо затруднение - как да възприема подобна логика, как да крача по жълтите павета в желание за промяна, като същевременно ми се налага да направя това заедно с управляващите. Срещу кого по-точно протестирам? Общо взето срещу опозицията. Но има ли власт опозицията, че да протестирам срещу нея? Не. По тази причина е опозиция, а властта е власт. И ето ме мен сега - марширувам по жълтите павета в знак на протест, заедно с властта. Понякога, това вече става съвсем налудно, протестът е срещу коалиционния партньор.
Ще кажете - като толкова не си харесваш варианти, ето ти следващ - Мая Манолова. Мая Манолова организира протести през няколко месеца, винаги може да си харесаш един и да отидеш. Срещу какво обаче протестира Мая Манолова? Според мен срещу това, че смени пет партии, но не попада в парламента, а се надяваше като смени пет партии, все с една да попадне в парламента. Тя завинаги идва, но никога не пристига - ето това е поводът за протест на Мая Манолова.
Накрая, аз мога да си кажа - добре, абе не мога ли да протестирам, като в доброто старо време, срещу Пеевски?! Мога. Обаче, понеже Босия, Бог да го прости, си отиде, мога да го направя общо взето само с Йоло Денев. Няма с кого да протестирам, понеже ако го направя, така преча на това да приемем еврото и отдалечавам България от Европа по причина, която все още се опитвам да разбера и не успявам.
Изглежда е станало така, че едно време протестите се дискредитираха нарочно с контрапротести, а вече не е необходимо: те си се провалят сами.
Автор: Райко Байчев
