Вече 110 години България е независима държава по смисъла на отхвърленото политическо и финансово бреме от някогашната Османска империя. Един национален идеал е постигнат, но историята ни доказва, че отстояването му продължава да изисква дързост и висота на духа. А днес това изглежда все по-трудно. И все по-скъпо.
Коментар на редактора
Да си независим, е постижима химера. В свят, в който не отделяме очи от заблудите, превръщането ни в жертви на собствените ни демони от алчност и високомерие, е сякаш единственият възможен път към имагинерните успехи. Оплетени в лъжи, нагазили до гуша в кръвта на вече пречупени врагове, гребем срещу течението на личните си усилия. Правим го, за да се харесаме, да се демонстрираме, да ни забележат. Независимо от труповете, които ще прескочим, независимо от болките, които ще стоварим, независимо от човешките трагедии, които няма да ни трогнат, ще се обявим за независими, стигайки Голготата на собствения фалш. И тогава, уморени от заграбване, изтерзани от безсилие, ще бъдем посрещнати от тези, от които зависи живота ни. И да, те ще ни поднесат сюнгера с оцет или олио, за да се подиграят с всичко, в което сме вярвали - че не зависим от никого и за нищо в жалкото си битие тук и сега.
Затова пазете се от тези, които все повече зависят от егоцентризма си. Пазете се от страстите им, тъмните желания и истините, на които се уповават. Така ще сте положили здравата основа към това да се опазим и колективно от безгръбначие и онези жалки, нелепи игри. И помнете, че на това поле конкуренция няма. Все пак кой иска да бъде зависим от ценности, които не се побират дори в кутията му за обувки?!
Автор: Румен Скрински
