Няколко натрапчиви картини започват да преследват съзнанието ни. Първо човек попада на кадрите, които показват Доган на протест пред Министерски съвет. Преди това вече се е нагледал от бурното начало на сглобката до предизвестения ѝ финал от десетки изказвания на Пеевски. Попаднал е също на кадрите на Бареков, който в момента представлява Доган, а в едни далечни времена бе обявил днешния си господар за свой най-голям враг. За последното все тая иначе. Далеч по-подозирани в хигиена и базов морал играчи се преобърнаха и е наивно да се търси сметка точно на Бареков за каквото и да било: там сметката е отдавна направена.
Но тъй или иначе, равносметката гласи: когато човек гледа маршируването на същите мутри по жълтите павета, все пак си спомня, колкото и да пребивава в сладка амнезия, че именно тези места са му принадлежали. В известна степен те му се полагат по право, доколкото са местата, на които се събираше онова нещо, което изричаме вече с леко неудобство, защото хем е ясно какво представлява, хем така и не се задържа като устойчива форма на власт - гражданското общество. Преди четири години на същия площад, на който стои днес Доган, бяхме всички срещу Борисов; и пак на същото място преди малко повече време бяхме всички срещу Пеевски. Лентата може да се дръпне и по назад, разбира се.
Площадът обаче опустя, защото с идеята за протест се случиха събития, които го дискредитираха - няма да кажа "завинаги", защото няма да е вярно, но със сигурност за дълго. Основното: че по площадите започнаха да маршируват партийните елити и най-близките им политически симпатизанти. За всеки партиен протест бе изфабрикуван партиен контрапротест. Никога по жълтите павета не са излизали толкова политически лидери и толкова малко спонтанно събрали се хора; хора, които са на едно място с най-естествената причина: граждански дълг, нормална човешка реакция, усещане за несправедливост и т.н. По едно време даже имахме правителство, което излизаше на протест срещу опозицията - безподобен нонсенс. Страхотна не просто политическа, даже логическа недомислица.
Очевидно е, че основното състояние, което управлява днешния ден, е състоянието на изчакване. То обаче е коварно, защото има уж пресметлива, разумна подбуда (нека изчакаме да видим какво ще стане между двете ДПС-та, кой нов ще влезе, коя част от статуквото ще отслабне и коя ще се задържи), но в същото време развива именно онзи навик, който и без това е вкоренен дълбоко: пасивността. Ако Пеевски например спечели 10% през купения вот на "новото начало" и протекцията на една камара вече превзети институции; после през влиянието си в ГЕРБ удвои депутатите си, а накрая, в унисон с едни слухове, на които е трудно да не се повярва - че вече си е купил БСП - циментира окончателно тоталната си власт, пронизала всички обществени системи - тогава какво? А ако нищо подобно не се случи и бъде детрониран от старите мутри, които все пак успеят да го евакуират от властта: тогава пак, какво?
И при двете възможности големият липсващ винаги ще бъде един: празният площад. Той си е направил тънката сметка да изчака. А под чертата резултатът убедено сочи нещо друго - че нищо чудно същият площад да е вече изчезнал.
Автор: Райко Байчев
