Помня как баща ми ми държеше ръката, докато минавахме по онзи мост към Хърватия, който след това взривиха. Сигурно беше един километър и помня всяка крачка. Не помня така добре дори първия си мач за Берое. Така накратко Ваня Джеферович разказа за пореден път какво е преживял като малко дете при войната в Босна отпреди вече 25 години и как семейството му се е спасило в последния момент от ужаса на падащите бомби.
Коментар на редактора
Когато слушаш такива истории, когато виждаш поражения оставя войната, няма как да не се разчустваш - поне малко. И все пак някои хора, наричат се политици, намират начин да преобърнат това чувство и да се изгаврят с него. Намират начин да изтъкнат различията между хората като нещо страшно, нещо, което трябва да обезателно да сме наясно, че ни застрашава. Намират тези начини, вместо да търсят начин да заличат тези различия.
Без да търся някакви академични обяснения що е то патриотизъм, ще кажа как го разбирам аз. Разбирам го като правото да чуят и уважават другите как е най-добре да живея аз. Но това не означава, че заради моя живот и моя кеф трябва да страдат други. Това означава, че трябва да подам ръка на тези, които се нуждаят от помощ, ако мога. А ако не мога - поне да не им преча да потърсят помощ и те да живеят по-добре. Защото колкото повече хора живеят добре, толкова по-вероятно е и други хора да започнат да живеят добре.
През изминалите почивни дни почетохме паметта на Васил Левски. Левски е искал да създаде държава, в която да съжителстват всички, стига да се съобразяват със закона, който дава равен шанс на всеки и предвижда наказание за всеки, потъпкал шанса на другия. Добре е всички онези, които намират оправдания в "патриотизма" да си го набият най-после в дебелите глави. Със сигурност няма да го сторят - но ако повече хора се замислят какво е да си от другата страна на моста, повече хора ще подадат ръка и ще превеждат нуждаещите се по този мост - преди да бъде взривен! Защото физическите оръжия на омразата са куршумите и бомбите, но първа е омразата.
