В българското публично пространство често се появяват яростни полемики по различни поводи, но с един и същи причинно-следствен генезис. Независимо дали става въпрос за поредното убийство, побой, корупционна схема или каквото и да било друго грубо погазване на законите.
Разбира се, всичко изглежда различно, когато е намесен и мургавият оттенък. Това съвсем не е случайно, а обществото съвсем умишлено и целенасочено се разделя и владее. На "расисти" и "толерасти", както и на всякакви "фили" и "фоби".
През цялото време си личи усещането за липса на справедливост и двойни стандарти. Защото няма равенство пред закона, а това е първата стъпка към социалната справедливост. Политици и общественици непрекъснато хвърлят в пространството клишета и заучени фрази, които нямат нищо общо с действителността.
Законите се прилагат избирателно, в зависимост от финансовия и социален статус, от връзките с правилните хора и произхода на човек. Да, тази практика не е от вчера и не се отнася единствено до нашите географски ширини и дължини. Далеч съм от елитарното подмятане: "Това само в България го има". Но за да се реши даден проблем, първо трябва ясно да се назоват причините за него.
Двойните стандарти се усещат много отчетливо и това се отнася за всяка една от властите в България. Същото се отнася и за т.нар. правозащитни организации, от рода на БХК. Тяхната явна насоченост към "уязвими групи от обществото", определяни на база на различна сексуалност или проиход, е очевидна и дискриминационна. Нека обаче разгледаме по подробно ролята на българските власти.
Законодателната власт в лицето на политиците изглеждат тотално незаинтересовани от проблемите на гражданите. Творените от тях закони не целят решаването на реалните им проблеми, а личното облагодетелстване на властимащите. Те разглеждат хората като електорат и се интересуват единствено от гласовете по време на избори. Те имат полза от бедно и функционално неграмотно население и се възползват оптимално от това.
Изпълнителната власт е също толкова неефективна, колкото и законодателната. Белязана от корупция по всички етажи и също толкова безразлична към проблемите на гражданите.
Съдебната власт, която на теория би трябвало да е независима от другите две, просто затваря кръга на безотговорността. Тя е само допълнение към другите две власти и довършва това, което те са започнали.
Стигаме и до необявената четвърта власт, а именно медиите. Подвластни на корпоративни и олигархични интереси, медиите се превръщат в летописци на разграбването, опустошението и нагнетяването на онова гадно чувство на несправедливост.
Какво следва от всичко това? Обикновените български граждани се усещат безсилни свидетели на случващото се. Трябва да се запитаме обаче, кога свидетелят се превръща в съучастник? И не можем ли да направим нещо по въпроса? Ние сме преки участници във всички тези процеси.
Пътят, който избраха много българи, е да оставят територията, наричащи преди това родина. Без да съдя никого за избора му, масовото напускане на страната означава само едно - държавотворният народ се отказва от привилегията да си има държава.
Това е лесният път, този на индивидуалното 'спасение", на бягството. Разбира се, той не е чужд на човешката природа. Просто е тъжно.
Автор: Тодор Беленски
