Помня, както много други, едно от първите представления на "Хъшове". Машините, които издухват подобие на сняг на сцената, валсът на Ян Тиерсен, началото с Бръчков с ангелски криле, които изведнъж сваля от себе си и те издрънчават тежко на подиума. Бръчков извиква, че отива отново в Браила. И пак е готов да прекрачи Дунава.
Дунав в прочита на Морфов бе не само река. A възвишена граница, която води от Румъния към България, но и от живота към смъртта, от небесата към земните кръчми и революции. И най-вече разделя хъшовете от публиката, от чиито брегове - исторически, театрални, всякакви - се гледат и протягат едни към други. Техният вик "Да живее България" бе завладяващ и мъчителен. Завладяващ, знаем защо. Но и мъчителен, понеже викът носеше онова чувство за вина, с което героичните времена наказват баналните, а стройният дух на дълга - техния низък, убийствен комфорт.
Аз припомням това, понеже акциите на Александър Морфов в Народния театър останаха може би неразбрани. Те присъстват основно в медийния, политически, дори криминален прочит. А това е недостатъчно. Ще твърдя друго: че акциите имат морален двойник в художествения свят на "Хъшове". Който освен хумор, страдание, възвишения и провали, е все пак свят на честта.
Затова ще предложа, по повод актуалния скандал, да въведем едно изпитание. Изпитанието ще гласи: да преминем няколко пъти онзи Дунав на Морфов, разделящ съвремието от миналото. И уловили съвпадения, да се завърнем обратно. Както се казва, едно пътешествие. Правили сме го неведнъж като публика. Затова нека отново седнем на червените седалки на Народния театър, но и близо до одрасканите му с разкривен почерк врати. Да побързаме. Докато не ги изчистят рано сутрин.
Пиарът и Писарят
Първо, нека оставим хъшовете на техните шумни революции; и да преминем Дунава към мътното съвремие. Ето ни тук, хора със смартфон и изтръпнал от информация поглед. Да започнем с нещо невинно. В скандала в Народния театър ще забележим, че по повод пиара се ползва енергично думата "професионализъм". Думата се изтъква през цялото време като универсална защита на самия пиар - както лично от нея, така и от директора, по повод ценното й привличане. Аз няма да питам как биография в мрачна централа на партия води до професионализъм в централата на духа. Знам отговора: политиката у нас се смята за могъщ върхов опит, а културата - приятен санаториум, с който да си починеш от прослужените политически години. Има хора, които наистина мислят така - и са повече от онези, които не го мислят. За такава заблуда става дума.
И все пак, не мога да не забележа, че един от най-впечатляващите белези на този изтъкван професионализъм е, цитирам, как е "била организирана чудесна кампания за връщането на "Хъшове" на сцената". Нека кажа: колкото и да съм далеч от професията на пиара, за която няма да излъжа, че харесвам (журналистически антагонизъм), съм близо до сцената като обикновен зрител. И съм разбрал, че ако в страната има пет, само пет неща, пет обществени явления, които не се нуждаят от пиар, това са петте големи представления на Морфов от последните години. Понеже те имат пиар - най-мощния, най-естествения - мълвата. Мълвата, една чистосърдечна дама, със старовремска шапка и искрена усмивка, имаше едно-единствено съобщение. То се предаваше от уста на уста. И гласеше: "Не си гледал "Хъшове"? Отиди и го гледай." И мълвата произнесе фразата хиляди, а може би милион пъти. Заслугата бе на Морфов, актьорите, и разбира се, Вазов - заслуга на самото изкуство. А мълвата никога не греши: защото непогрешимо обича таланта.
Ако преминем Дунава назад и водата й посребри днешното в миналото, ще видим, че самото ни Възраждане има много подобни образи: професионалисти. Захари Стоянов им е посветил немалко прекрасни и немного учтиви пасажи. А именно Морфов ловко бе разменил финала с началото на Вазов - започваше постановката тъкмо с писаря. Над него държавен човек професионално диктуваше клиширана реч за силата на възрожденския дух и подвига, а в обиграния му тон гърмеше изхабен патос. След като бе набутал хъшовете в обичайни клишета, (докато Македонски превива гръб на заден план, събирайки столовете), с чиновническа бодрост той наставлява: изпратете копия на всички министерства, Народното събрание и останалите институции. Държавният човек бе професионалист. Би използвал mailing list, ако не бе следосвобожденска фигура.
Какво ни казваше Морфов с това? Предполагам следното: че както героизмът, така и изкуството, имат своите герои и своите чиновници. Вторите (в това има и някаква вечна драматургия) ще използват техните заслуги, за да ги пришият към себе си. Но ако това са вселенски роли, които познаваме, и дори хладнокръвно можем да наречем "част от играта", нещата загрубяват от следващите обстоятелства.
Власт и Оскърбител
От днешната страна на Дунава, прозаична и малко безцветна, една от основните атаки срещу режисьора е оскърбителният дух в драсканиците му. Акциите се тълкуват от адресатите им като евтини хулигански удари: изцепки. При които, забележете, освен в скандално поведение, режисьорът е обвинен в назадничавост. Ето какво пише пиарът: "Защото издрасканото с ярост "изчезвай" заличава сякаш надеждата, че сме си научили уроците по толерантност, по демокрация, по заедност."
Струва ми се, че тук ясно личи коварният професионализъм от предната точка. За да го развенчая, мисля да прибегна към оскърбление: за да каже човек това, той подло цитира ценността на демокрацията, за да намери в нея изкуствен подслон, когато стане жертва на справедлива атака. Налага ми се да си представя, че драскащият по вратите режисьор е ретрограден антидемократ, който дори - това ми е любимо - не стига, че драска глупости, но и едновременно с това заличава надеждите за светло и толерантно бъдеще. И таз добра, Морфов като заличител на надежди. Обвинен за това от дългогодишен кадър на най-задушаващата партия в историята на прехода. И понеже политическото клише е любима бърлога на политическите типове, леко смутен трябва да отбележа: демокрацията всъщност никога не означава заедност. Демокрацията се изковава в пещ от конфликти, заедност има само в тоталитаризма. Заедност имаше и в начина, по който ДПС се закрепи към всички партии от прехода и служеше не за гарант на етническия мир, а за гарант по диаметъра на обръчите от фирми. Както служи и до днес.
Нима не е оскърбление за самия Морфов, който буташе Народния театър през най-тъмните времена на прехода - така както в "Хъшове" мъчително бутаха влака за Белград - да бъде призован за подобна заедност? Могат ли неговата творческа биография и биография от централата на ДПС да съжителстват под един покрив, сгодени от препоръката за професионална етика? Не е необходимо да си хъш, за да го приемеш за истинско оскърбление. Достатъчно е да помниш.
Поемаме въздух за малко по-дълго плуване, и взели назаем реквизит от добри възстановчици, преминаваме отново към реката на миналото. За да видим същия момент в разбойнически-революционния свят на Браила. Там второстепенният герой Христович, описан много смешно от Вазов като "богат български търговец, побелял, шкембест; носи цилиндър" има определение за хъшовете, което много прилича на упреците срещу Морфов за хулиганство. Христович казва: "Хъш ли питате, господин Бръчков? Честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци".
Вие обаче ще чуете как обвинението пресяга дългата си ръка от миналото към днес: от директора. Който от същата трезва дистанция коментира действията на Морфов така - "Някакви среднощни пиянски истории".
Единствената разлика, която виждам в този паралел, е че от онази страна на Дунава речникът на Възраждането е по-интересен. Казвам го като пунгаш.
Антракт
Малко цигари, леко настроение, студен въздух. Преглеждане на съобщения: "7;15 пред театъра?" Чел съм някъде това съобщение, както и тези преди него.
В проясняването на студа, близо до загърнатата с палта нововлюбена двойка (високото момиче ми се струва познато) и бдящия над главите им театър, един елементарен въпрос - как така пиарът на Народния театър се оказа по-важен от Явор Гърдев, Захари Карабашлиев и Александър Морфов? Имам предвид - каква е тази виртуозност на пиара, която е по-голяма от културният принос на тримата? Това трябва да е Паганини на връзките с обществеността. Който на всичкото отгоре е постигнал виртуозност не с биография в света на изкуството, а от пораждащите мигрена пресконференции на дпс, на които съм имал нещастието да присъствам (впрочем, тогава лекувах травмите си на политически репортер именно с театър). Пресконференции, на които най-важната реплика на пиара обичайно е: "Колеги, моля без повече въпроси". Добре, че нямах какво да питам. Желанието да се махна най-бързо - омерзението ми бе на клетъчно ниво - бяха по-силни от журналистическия дълг.
Впрочем, да не кажете, че Морфов се е назлобил лично или пък дори - има и такива обвинения към сблъсъка - сексистки. Той, помня съвсем ясно, във времена, в които над имиджа на Борисов бяха разперени огромните криле на медийните орли и орлици, бе първият човек в държавата, който заяви в официално интервю, че нашият премиер - внимание, вълнуваща конкретност - е "тъп пожарникар". Толкоз. Беше ли оскърбителен Морфов тогава? По онова време правеше "Полет над кукувиче гнездо". И помня, че заради думите му из редакциите на вестниците плъзнаха уплашени шепоти на загрижени за реда в лудницата старши. А дали е бил прав - вие преценете: няколко протеста по-късно и след много работа, работа, работа.
Подписи и белези
Обратно към днешното мътно течение на Дунава - антрактът ни подейства освежаващо, постановката излезе дълга, тъкмо да затворят ресторантите и да не използваме театъра, както обикновено, за възвишено огладняване в името на изкуството.
В скандала имаше нещо, което не бие толкова на очи. Но би могло да не направи впечатление само на публика, а и медии, чиито сетива са прегорели жестоко; твърде жестоко. Става дума за подписката, събирана от актьори в Народния театър, с която те защитават директора, но косвено - няма как да е иначе - и назначението, срещу което Морфов протестира. Подписката бе изпратена до министъра на културата и президента, сякаш е възможно на човек да не му стане смешно като се сети за плоската фраза "Цветя от министъра на културата", "Цветя от министър-председателя", която след всяко чудесно представление издрънчава като тенекия в главата. В подписката имаше крилати изречения, които може да роди само чиновническия протокол - напр. "театърът заработи на пълни обороти с ново усещане за смисъл", вече в него може "да дишаш, докато работиш, да виждаш хоризонти", създаде се "здрава и щедра на творчески възможности среда". Но главният проблем в подписката не е стилистичен. Главният проблем е в самото й съществуване.
Когато в отношението между власт и човек на изкуството се появи жанрът "събиране на подписи" в защита на властта, публиката би трябвало да настръхне; не само естетически, а етически. Понеже тази подписка в защита на властта е съвсем стара и сянката й винаги надвисва в най-мрачни времена. Нейното мастило се разлива през десетилетията, под нейния антиезик са се подписвали различни епохи; най-близката, социалистическата. Няма по-голяма жестокост от това човекът на изкуството да бъде призован да защити властта. Понеже на него му е обещана главната привилегия; да я надживее с таланта си. Бавната стрела на красотата пронизва най-дълбоко времето.
Прекосявайки Дунава от днешна София към отдавнашна Браила обаче, разхождайки се по нейните улици и хъшовски подземия, ще видим нещо подобно. Сред немилите и недрагите имаше и други. Те наминаваха покрай хъшовете, имаха какво да губят, малко или повече, но еднакво упорито не можеха да се откажат от него; кръстта на сигурността приковава най-здраво. А иначе чувстваха - това е тяхната красива тайна - странно влечение към революционерите. И мисля, (Морфов добре загатваше за това), че в крайна сметка ги обичаха. При спречкванията с тях някой от хъшовете махаше ризата и оголваше раните от Балкана: свидетелство за пораженията от битката срещу гладката кожа на непоетия риск. И когато Валери Йорданов си обръсна главата в подкрепа на Морфов, рискувайки собственото си място в театъра, може да си спомним именно за ролята му на Бръчков. И за това, че изкуството би имало смисъл само ако остави отпечатък. Ще рече - белег. Ще рече - следа от вчера, по която да се мине днес.
Стената
Припомням си и сравнявам всичко, защото ми се струва, че това, което Морфов прави, е всъщност много естестевено, но и много забравено. Забравено, понеже е съвсем близко до сърцето, но много далечно от днешният zeitgeist, духа на времето. Дух, който е корозирал от договорки, разложен от компромиси, от задушаваща не просто политкоректност, а и оглушителното мълчание пред нея. Това е наречено професионализъм. А Морфов би го нарекъл лакейство. Понеже честта, както бе казал онзи писател, е невидимата кост, която държи главата изправена. И всеки житейски избор е лек и ясен, ако гръбнакът е останал запазен.
Накрая, в последното гмурване в Дунав, понесени от бавните вълни към миналото, или директно прескачайки реката с белия кон на Влатко Стефановски, ми се струва, че разбирам защо тъмната фигура рисува точно по врати и стаи. Та нали в "Хъшове" бе построил една гигантска стена. Тази стена бе обсипана с надписи, някои нецензурни, други гибелни, но винаги свободолюбиви. Тя се разтваряше широко, по цялата широта на сцената, за да разкрие тайния и дълбок свят на хъшовете. От стената, в миг на помрачение и болка, Бръчков хвърляше всичките си писания и искаше да хвърли и себе си, защото за кратко бе спрял да вярва в своята мисия.
И дано Морфов бъде разбран и сега, както тогава, защото...
Защото Стената, от другата страна на Дунава, тази към публиката, понякога се затваряше плътно. Хъшовете ги нямаше. Свити от студ, някъде. В Браила беше спокойно. Беше красиво. Сипеше се сняг. Акордеон, валс; зимни разходки. Ледена пързалка, влюбени двойки се плъзгаха по нея, а животът продължаваше, като в картичка, невъзмутим по въпросите на честта, които болят и чакат своите вагабонти.
Автор: Райко Байчев
