Беше Коледа, но на хиляди километри от България. Бяхме тийнейджъри и всеки бе оставил семейната вечеря, за да слезе долу в клуба с приятелите си.
Песните на Щурците и ФСБ бяха изпети. Имахме само китара, но и тя се умори. Еуфорията от пеенето ни изтощи и всеки се беше потопил в своите спомени.
България беше далече, а ние в една макар и хубава, но далечна и топла африканска държава.
Бяхме страхотни хлапета и не се чувствахме самотни. До тази вечер.
Коледните гозби изглеждаха непривично на над 20 градуса и зелените палми.
Седяхме, прегърнали коленете си, сгушени в миналото и се чувствахме като малки деца, изоставени от вълшебството. Ако можеше поне за миг да замирише на елха, на мъгла, на студен зимен вятър…
Тогава изведнъж нещо засия. Едно момиче погледна към вътрешното дворче и прошепна: Вижте! Сняг!
И наистина малкото дворче сияеше в бяло. Момичето стана бавно и се приближи до стъклената врата. Пристъпваше сякаш бе в църква. Отвори вратата и се спря на прага. Протегна ръка напред и пристъпи, готова да нагази в снега. Но кракът ѝ потъна в нищото. Нямаше звук от хрупкав сняг, а само лунна светлина.
Беше се смилила пълната луна над тези деца и им бе изпратила светлина. Толкова много светлина, че поне за миг да видят и усетят снега на родната земя.
