Много българи сигурно се чудят защо им е да знаят или да ги е грижа за един саудитски дисидент, потърсил убежище у нас, затворен в Бусманци вече 3 години без да е извършил престъпление. Покрай изборния период се забелязва нарастваща вълна от антимигрантска и антибежанска реч, чрез която безидейни политици си проправят път към властта. От това следва, че българинът в момента е вероятно още по-отрицателно настроен и безчувствен към хора като Абдулрахман Ал-Халиди.
Ако оставим чисто човешкото настрана, то казусът на Абдулрахман трябва да предизвика у нас гняв и тревога най-малкото заради поредния произвол на държавни органи, който представлява. Може би сте от тези, за които не е проблем правото да се погазва ако жертвата е друг, различен човек – още по-добре даже, ако е мразен и нежелан просто заради това, че е различен или защото партия Хикс казва така по телевизията.
В този краен егоизъм се крие една крайна глупост, едно стадно мислене, което рано или късно ще остави всеки един от нас насаме с касапина. Ако смятаме, че държавата ще откаже справедлив процес на Абдулрахман но, като по чудо, ще бъде добра и справедлива правова държава спрямо всички останали, които носят българско гражданство, то тогава или сме наивни, или слепи. Слепи за всички казуси на корупция, произвол и насилие от страна на служители на органите на реда и бездействие на правосъдието, натрупали се през годините. Нима защото си българин, държавата няма да посмее да те пребие точно до Министерски съвет (ВИДЕО)? А в случай, че си чужденец зад закрити врати, зависим от добрата воля на властите: Протестираща, удряна от полицаи зад колоните на Министерски съвет, осъди МВР
Абдулрахман не иска нищо, което международното право да не предвижда за случаи като неговия – защита от опасността от преследване в родната му страна. Саудитска Арабия не е бедна. От нея няма масово движение на хора, търсещи по-добри икономически условия другаде. Напротив, хора от цял свят отиват в Саудитска Арабия, за да работят и печелят пари. Икономическото положение на тази страна, обаче, има една много тъмна сянка. Саудитска Арабия е деспотично кралство, авторитарен режим, който свирепо преследва свободолюбивите и свободомислещите граждани. По Индекса за свобода на Фрийдъм Хаус, арабската държава има 8 от 100 точки що се отнася до общата свобода на гражданите. Счита се за несвободна държава.
Нека сравним това с позицията на България по индекса. Нашата страна има 78 точки по същия показател и се счита за свободна държава. Чудесно. Единственият проблем е, че казусът на Абдулрахман и начинът, по който различни институции – но най-вече Държавна агенция за бежанците и Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС) работят, за да го "обработят" и експулсират, въпреки гражданските и човешките му права, говори точно за обратното. България изглежда като несвободна държава, много по-близка по институционална култура и модус операнди до Саудитска Арабия, отколкото до консолидираните западни правови държави.
През дългия, осеян с тръни процесуален и институционален път на Абдулрахман у нас, той преминава през решения на Административен съд София-град и дори Върховния административен съд, които са в негова полза (например, Решение №226 на АССГ от 01.09.2024 г.), до решение АССГ, което дава съдебен имунитет на становища на ДАНС за това дали търсещ закрила у нас представлява опасност за националната сигурност (Решение №16320 от 09.09.2024 г.) и, следователно, практически имунитет на административни актове на ДАБ, които ползват тези становища. Забележете - чл. 120 от Конституцията на Република България гласи, че "съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи".
Каква заплаха представлява човек, за когото няма материални доказателства за каквато и да е дейност срещу България, и който живее вече 3 години под затворнически режим? Щом ДАНС са сигурни в информацията, която имат, и ДАБ уверени в аргументите си за отказ на убежище на Абдулрахман, защо тогава повлияха на съда така, че в началото на септември той да им даде картбланш и да измие и постави становищата на ДАНС над компетенциите на съдилищата? Този ход е изключително съмнителен дори и за погледа на лаици в юридическата сфера.
Ако за Абдулрахман липсват истински доказателства, че той е заплаха за България, то трудно може да се каже същото за практики на институционален произвол срещу мигранти или търсещи закрила у нас. Омбудсманът, в свой доклад за 2023 година, след преглед на 33 случая на принудително връщане до страна на произход, установява "системни проблеми", измежду тях процесуални и документални нарушения, и нарушения на правата на търсещи закрила у нас граждани (например, правото на преводач и на запознаване с възможността за обжалване пред съд).
Едно от тревожните измерения на казуса на Абдулрахман е, че изглежда сякаш никой в държавния апарат не го е грижа (или фактически няма възможността) да помогне да бъдат защитени човешките му права и прекратен административния произвол, който е довел до 3-годишно задържане в режим подобен на затворнически – без извършено престъпление, без присъда в наказателно дело. Нито парламент, нито Президентство, нито, за голямо съжаление, шизофреничната съдебна власт, готова доброволно да ореже способността си да защитава гражданите от ексцесиите на властите. Към това институционално безразличие може да добавим споменатата от Герган Ценов апатия на българското общество. Двата вида апатия няма как да не са взаимосвързани, двупосочно. Безсилно ли е правото?
Има една много релевантна пиеса на португалския драматург Луиш де Щау Монтейро. В "За щастие има лунна светлина!" (Felizmente Há Luar!), в началото на XIX век португалски генерал е осъден, без да е участвал реално в заговора, за въстание срещу тогавашния тираничен политически режим. Генерал Гомеш де Андраде е обесен тайно, през нощта. През нощта, обаче, има лунна светлина, и все пак екзекуцията не остава тайна. Пиесата на Щау Монтеийро е публикувана през 1961 г., като критика на тогавашната диктатура на Салазар. Пиесата е цензурирана скоро след публикуването ѝ.
В България, за щастие е останала някаква лунна светлина. С това ще трябва да се задоволим, докато чакаме установяването на истинска правова държава у нас. Нарушителите не трябва да живеят с мисълта, че нарушенията им са скрити и непознати – колкото и добре да умеят да замазват и изопачават. Всъщност, и в най-тъмните моменти, има някаква светлинка и поне част от нас вижда и знае. А къде е вниманието на болшинството граждани? То е отвлечено от безскрупулни политици или кандидати за такива, които имат огромен интерес да ни убедят, че заплахата за България и за нашата лична безопасност, из всичко друго, са точно хората, търсещи безопасност и хляб тук. В никакъв случай не трябва да мислим, че причина за липсата за сигурност и справедливост е в провалящата ни се от десетилетия правова държава и тези, ползващи я за лични и партийни интереси.
Автор: Явор Хаджиев