Тъй катo голямата тъпня ВИП брадър, шестваща по екраните цяло десетилетие, обработваща и без това склонното към ескейпизъм телевизионно население, започва с нов и гръмък сезон, ние ще се откажем от виталния въпрос "кой влезе в Къщата", а ще се върнем към корените на това нещо: Джордж Оруел. Оруел използваше Големият брат като реален образ, но и метафора за тоталитарен паноптикум, всевиждащо око, което наблюдава всичко и всички, за да не кривват от системата и да се държат в робска зависимост. Е, Оруел позна принципа, но не и средството - не насилствената власт, а дългото въже на ентъртейнмънта, е онова, което е вплетено около несвободата. Вземете часовете, похарчени средно на глава от населението в гледане на риалити, умножете ги по загубата на коефициент за интелигентност при всеки епизод и ще се получи едно загадъчно число, което маркира тъкмо онова пропиляното време и умствен заряд, които иначе биха вдигнали революции, реставрирали обществен ред, създали гражданска енергия. Новата тоталитарна власт е всъщност идеята за тоталитарен ентъртейнмънт: реалността е в пет новини за катастрофи, които по естествен път преливат към леко бъбрене, тежко напиване от ВИП-ове и авторитатен дикторски глас, който обявява съдбовността на станалото. Разказвачът на безсмислието е пълен с истории.
Когато стартира нещо толкова боклучаво, е редно да осъществим и някаква контраатака, да си представим точно обратното. То също може да бъде развлекателно, интересно, утопично. Например:
Представете си телевизионен флашмоб, в който, както има Часът на земята, в който трябва да си угасиш лампите, така и се взема масово решение за изключване на телевизора. Най-подходящият момент: разбира се, първият епизод на брадъра. Там, в студиото, се потриват ръце. Водещите минават през пудра и сценична треска, продуцентите се облизват нетърпеливо за очакваните парични постъпления, десетте секунди реклама са стигнали космически суми, а от чужбина ще дойде онзи известен, който е отдавна изветрял на Запад, но сега може да монетизира остаряването си в по-изостанали страни, в които обаче все пак могат да се намерят 200 000 долара за едно шумно посрещане. На компютрите върви брояч в реално време, който засича броя на включените телевизизори, а ПР отделите трескаво подготвят вечния материал, в който се казва, че милион и половина са гледали пилотния епизод на ВИП брадър, а това е ебаси готиното постижение, много хора, много народ.
В един момент обаче нещо става с брояча. Числото започва стремглаво да се спуска надолу. Техниците са убедени: бъг, повреда. Обаче не: всичко с компютрите е наред. Просто телевизорите са започнали да се изключват един по един. Пилотният епизод на ВИП брадър е гледан от 53 души, които са като онези двама отличници, дето винаги остават в клас, когато всички са се наговорили да избягат. Падат се по трима души на вип. И пак по толкова на рекламите за нова кола, ипотечен кредит, свежи тампони и сайт за залагания.
На следващата сутрин предстои скандал. Шефовете на телевизиите са в паника. Изгубени са, по общи сметки, около половин милион за реклами, оборудване, хонорари на виповете, да не говорим за най-важното: изгубен е Светия рейтинг. Какво да пуснем по телевизора? Някой плахо предлага: "Меланхолия" на Ларс фон Триер. Ти ебаваш ли се, пич? Къде сте зомбирани фенове, къде сте жадни за зрелища маргинали, къде сте хора, на които животът върви толкова зле, че единственото, което ви остава е да пуснете телевизора и да клокочите с нас в помийната яма? Уважаеми зрители? Преуважаеми, свръхуважеми, издоявани и стригани, хубавичко монетизирани зрители?
А далеч по-сериозно е сред политическия елит. Там в централите отдавна се знае, че има нещо твърде общо между броя на риалити публиката и броя на пуснатите бюлетините. Пропукала се е изрядната стадна пропорция, която държи статуквото така както гърбовете на четирите слона държат Света на диска в историите на Тери Пратчет. Нещо става и не е на добре.
Дикторски глас: Никой не наблюдава Големият брат.
Брат, това не е на добре.
Автор: Райко Байчев
