Политологът Иван Кръстев каза следните неща в интервю пред "Дойче веле".
"България не е нито Унгария, нито Полша, защото в страната липсва идеологическата поляризация, която е характерна за тези страни. В Полша избирателите на двата големи политически блока са убедени, че победата на другата партия е краят на демокрацията. А в България хората са загубили вяра в демокрацията, но не защото другите са победили, а защото който и да победи, нищо не се променя. И ако Унгария и Полша страдат от екстремизъм, в България екстремен е само цинизмът."
Не остава ясно тези думи по каква тънка реторична линия се движат: обяснение ли е, или обвинение, или сравнение. Ако е обяснение, звучи така: българите губят вяра в демокрацията, защото нищо не се променя, тоест, нека се отнасяме с разбиране към българите. Ако е обвинение: българите не трябваше да губят вяра в демокрацията, но са изпаднали в цинизъм, тоест тяхната воля така и не стигна, за да разберат и заживеят в демокрация, и те, очаквано, изпаднаха в цинизъм. Ако е сравнение: Унгария и Полша страдат от екстремизъм, но ние и за това не ставаме, иска се някаква политическа жизненост за тези неща, затова ни е останал екстремния цинизъм. Или пък обратното: слава богу, че ни липсва онази политическа жизненост, която те имат, по-добре спасителните брегове на апатията, отколкото масово радикализиране.
За този цинизъм се говори твърде често почти мистично, като за масов източноевропейски нагон за отчаяние, който винаги е имал солидна психологическа основа и веднага след 89'та се е въздигнал като цунами, неовладян от скъсаните диги на прехода, защото, общо взето, няма какво друго да стане. И е настъпил нов край на историята, който допълва Фукуяма: пак единственият модел ще е западният, но невключените в него, разбрали че са невключени, ще се отдадат на екстремизъм - или на отчаянието, или на радикализацията.
Нека тук кажем обаче следното: този цинизъм никога не би съществувал, ако нe бе обладал всички политически институции от 89-та насам и не бе инсталиран отгоре-надолу. И аргументът, че политическата класа "е избрана", тоест, тя е концентриран израз на неумението да се дава власт на този, който я заслужава, едва ли е валиден - обладаните от цинизъм електорати всъщност имат твърде малко лостове за влияние върху политическия елит, а изборите са през прекалено дълго време, прекалено корумпирани, прекалено прекарани през населване на огромната държавна администрация с хора с "партийни книжки": предвид и ниската избирателна активност те не репрезентират почти нищо. На всичкото отгоре другият инструмент освен изборите - протестът, също започва да губи всякаква мобилизираща мощ, благодарение на прокараните разделения от лятото на 2013-та насам и бунта срещу Пеевски - неговите първи ранни седмици, но не и осребряването му по-късно, ще останат като единственото автентично всенародно несъгласие след 2000-ната година насам. Оттук насетне винаги ще има протестиращи, контрапротестиращи, реконтрапротестиращи и няма да има кауза, която да не се представя в долу-горе равноправен плуралистичен сблъсък, за да може да се обезцени. Навремето например определени медии отразяваха контрапротеста повече протеста и ние считахме това за, в началото, смешно, а после за нагло. Сега се мина дори на следващо ниво - медии организират контрапротест, сами го износват и сами си го отразяват, говоря, разбира се, за онези трибуквените. Нека добавим към това и демографската карта, в която поколението от социализма доминира възрастово, поколението на прехода е изнесено с над двумилионен мащаб навън, а поколението на най-младите едва в последните години получи известни възможности за емиграция навън, която обаче да минава не през "черните пътища на Европа", каквито бяха през 90'те, а през образование и оставане там: за да се случи това обаче бе необходимо няколко буферни поколения да бъдат смазани в рамките на 30 години, а за ключови професии - учителска, лекарска и много други, да започнат да се вземат мерки едва след като няколко поколения са изпомпани докрай и вече неизбежно лъсне как например учителите под 30 години са 1 % от всички останали и ако заплатите им не се повишат, скоро или няма да има кой да провежда занятия, или тези, които ги провеждат, ще превеждат Вазов на...български.
Какво друго да породи всичко това освен цинизъм? Целият волеви ресурс за промяна от ранните 90' бе вкаран в такива модели и такава липса на лостове на влияние върху тях, че това изглежда наистина неизбежно. Но не е нито необяснимо, нито причината са общите положения на отношенията Изток-Запад, нито ролята на догонващи, които няма какво да догонят, когато непрекъснато им се подлага крак.
Автор: Райко Байчев
