Вечер на признателност, посветена на 146-та годишнина от гибелта на Васил Левски се състоя днес в Художествена галерия „Иван Фунев“- Враца. Организатор на проявата е Регионален исторически музей.
Бяха представени любимите песни на Левски, изпълнени от фолклорната формация „Гласове от безкрая“, в състав - Даниел Спасов, Олга Борисова и Виолета Маринова, които са солисти от „Мистерията на българските гласове“. За основополагащите аспекти от живота и делото на Васил Левски говори проф. д-р Пламен Митев.
Бе представен късометражият филм за Левски, дело на Aнтoнина Лозанова от Природоматематическата гимназия във Видин. 18- годишното момиче е носител на Първа награда за своя филм от Национален конкурс за Левски и престижна награда от международно състезание, озаглавено „Българите – това сме ние “.
Оказва се,че Левски е победител в историята си, той е този, който я пише с кръвта си. В потвърждение на това Даниел Спасов, редактор от БНТ, разказа една затрогваща история, дошла през поколенията до нас. На бесилката Левски е запял една турска песен. Дали е истина или легенда,не може с точност да кажем, но историята е разказана от една българска прислужница, Петкана Хъшова ,която слугувала на турски паша в София, те били свидетели на обесването на Апостола, тъй като беят наредил да заведе децата да гледат и понеже бил от първенците, седнали най-близо до бесилото.
"По едно време се зададоха група хора откъм мястото, което беше оставено празно. Най-напред вървеше Левски. Щом приближи до бесилката, всички спряха и той се обърна към нас. Очите му бяха сини, големи. Косата му - руса, и си личеше, че е като коприна. Лицето му беше измъчено, но крачеше гордо, с вирната нагоре глава. Беше много хубав.Преди да го качат, го запитаха нещо. Дочух, че го питали да каже каква му е последната дума. Той се изправи още повече и ми се стори, че беше издигна... нависоко над всички. И нищо не каза, а почна да пее...
Тази песен остана в главата ми и ще я нося със себе си в гроба. Ето какво пееше:
Шинди уйдум, юрегъме
караканлар дамлади...
Не анън вар, не бабам вар
йетме, бюлбюл, вактъм вар!
Ето българският превод на песента:
Чувам сърцето - с черни кърви плаче,
Не пей, славею, има време.
Който разбира, разбира -
нямам майка, нямам баща,
не пей, славею, спри.
Не пей славею,
има време, не бързай“.
Тази драматична песен в изпълнение на Даниел Спасов, Олга Борисова и Виолета Маринова сложи финал на вечерта за Апостола.
На проявата във Враца гост беше праправнучката на Левски Христина Богданова.
Как се чувствате като наследничка на Левски? Ето какво отговори тя за Actualno.com:
С тези думи ще споделя не само моето преживяване, но и на 28-те живи родственици на Васил Левски. Аз съм праправнучка на сестра му Яна и зет му Андрей Начов – верен другар и съратник на Левски.
Те имат 9 деца, 3 от които – Гина, София и Елена имат поколение до наши дни. Аз съм една от представителките на живите днес потмци. Това, което винаги сме си говорили помежду си е, че безспорно това е една благословия от съдбата, дадено ни е . Никой от нас няма заслуга за това нещо и същевременно носим една огромна отговорност - за делата, за мислите ни, за това как възпитаваме децата си, как си вършим работата.
Моите деца вече са големи, и слава Богу, са пропити от това - вярват и изповядват това, което аз правя – да обикалям из цяла България, понякога те ходят на тези срещи да ме отменят. Много се вълнуват, за тях все още е във фаза на вълнението. Според мен осъзнаването на отговорността ще дойде със израстването им, с преоценката на житейски опит.
Името Васил сред наследниците носи само един правнук на Яна, който е вече покойник. Защо е така , не мога да кажа…, може би е твърде голяма отговорността да сложиш такова име на детето си.
Христина Богданова е психотерапевт. „Това което мога да преплета между професионалната ми работа и за личността на Апостола, са историите в родовата памет и това, как те са съхранени. Давам си сметка, че това е нещото,което си заслужава. Вече 10-ина години пътувам из цялата страна, днес ми е 5-тата среща към която се присъединявам. Но дълбоко вярвам, че ние имаме нужда от историята си, в индивидуален план и в национален.
Това са нашите корени, там е мъдростта от миналото, там е са грешките и поуките от тях.И ако не съумяваме да се връщаме към историята си , да я помним и почитаме – оставаме без корени, а както знаем, дърво без корен умира. И това е най-тъжното, това се опитвам да накарам децата - да помнят, да мислят, да са любознателни.
