Един от парадоксите ни в България: колкото по-малка е дадена партия, толкова по-радикални промени иска да прави на „системата“. Ще кажете, нормално е, големите следва да са доволни от състоянието на света, малките се борят за място под слънцето. И все пак, погледнете го откъм здравия разум: партия ИТН, която едва ли ще влезе в следващия парламент, се готви да спечели две трети от местата в бъдещо Велико народно събрание и да промени формата на държавно управление.
"Защитниците" на народа
На помощ, разбира се, идва народът, който ще бъде вдигнат на революционен референдум против досадните конституционни разпоредби. И ако работата се провали, както очакват наблюдателите, ползата от такова скъпо проучване на общественото мнение е безспорна: партията ще се е само-изобразила като защитник на народа срещу лошите елити. Пък и ще е отклонила вниманието от нелепото си поведение в предните няколко парламента.
Технологията не е патент на сценаристите. ВМРО, които зачезнаха в прегръдката на Борисов, поне на два пъти заговориха за референдум – веднъж през 2021, пак за Велико народно събрание, а една година по-късно за спиране на Северна Македония по пътя към ЕС. Не забравяме и другия референдум, с който „Възраждане“ опитва да излезе от изолация – уж, за да запази суверенния българския лев. Вредна глупост, но пък медийната полза е ясна: отново и отново дейци на партията обясняват разни неща в сутрешните блокове (кой знае защо никога не ги питат дали смятат да премахнат и валутния борд, но да не издребняваме).
Припомняме си трите точки на Трифонов от 2016, които дадоха старт на партията му – в една от тях се искаше отнемането на субсидиите, обект на справедлив народен гняв. Припомняме съвсем безсмисленото питане на БСП за ядрената енергетика 2013, което впрочем показа отслабващото влияние на тази партия. Не са се сетили НДСВ да се върнат в политиката с референдум за монархията, ще си привлекат много интервюта в доскучалия медиен пейзаж.
(Полу)президентска република в България?
Отвъд предизборния популизъм, нека помислим какви въпроси би решило въвеждането на (полу)президентска система у нас. Първо, изключваме новия тип спин-диктатори, както ги нарекоха, от типа на Путин, Ердоган или Тюркменбаши - там президентството клони към абсолютна власт и надявам се никой не ни го предлага в такъв вид.
В демократичните страни няма как да се управлява без парламент – когато президентът е излъчен от партия с мнозинство в него - цветя и рози; когато се разминат обаче, започват блокажите. Видяхме го в полупрезидентския режим на Франция: Макрон загуби мнозинството и сега отчаяно се опитва да прокара пенсионната си реформа. Видяхме го и в САЩ, където президентът обикновено губи мнозинството в Конгреса на полусрочните избори - така стана и с Байдън, който ще има много проблеми да прокара щедрите си помощи за бизнеса.
Хайде представете си, че нашият президент имаше правото да разпуска Народното събрание като във Франция, Индия, Румъния или да назначава министър-председател по свое усмотрение. Ами НС и без това се саморазпуска, а какво би решило назначаването на правителство без парламентарна подкрепа не е ясно.
Кога една държава е управляема
Всъщност много по-добра беше предишната идея на г-н Трифонов за мажоритарен вот, който можеше да стабилизира парламентарните мнозинства. Само дето аргументацията му тогава беше съвсем фалшива. Не става дума да се изберат прекрасните „личности“, а да се унищожат малките партии и да се принудят да правят предизборни коалиции, ако искат да влязат в парламента. Можем да мислим за 30% мажоритарни места, както е в Италия или Испания, 50% както е в Германия; а френските 100% ми се виждат прекалени за нашите условия. Но темата не е справедливост, темата е управляемост. Е да, ама такава идея трудно се продава, нали така? Особено, ако същите тези многобройни и вече все по-малки партии следва да подкрепят подобна промяна.
Аз много пъти казвам, че най-проста и изпълнима е системата на бонуса, където първият получава допълнителни места в парламента, за да състави стабилно правителство; и то - временно, както беше в Гърция. Виждам, че г-н Борисов взе да го говори, вероятно си представя, че неговата партия щеше да има такъв бонус в 48-ото НС. Но пък в 49-ото сигурно това ще е коалицията ПП – ДБ. Така или иначе, това, което казвам, е, че истинска реформа на системата трябва да тръгне от големите играчи. Другото е Пиар.
На кого приличаме повече – на Австрия или на Франция?
Президентската система е важна, когато става дума за международни отношения и отбрана – в тези сектори държавата трябва да говори в един глас. И като се замислите, именно страни с активна политика в тях имат изявена президентска власт; например във Франция е прието президентът да отговаря за тези сектори, докато правителството – за вътрешната политика. Сигурно ще се учудите, че една скромна страна като Австрия също има полупрезидентски режим. Да сте запомнили името на президента? Да сте чули някога в Австрия да е разпускан от него парламентът? Е, на кого приличаме повече, на Австрия или на Франция? Колкото и да съжаляват суверенистите, нямаме ресурс за кой знае каква външна и отбранителна политика; един овластен президент най-много беля да направи.
И все пак тази държавна форма има едно безспорно предимство: тя ще направи политиката по-интересна. Всеки шоумен добре знае, че за да се идентифицира зрителят със ставащото, трябва да му се предложи герой, човешка съдба, персонификация на проблемите. Какво по-интересно в политиката от дуела между двама претенденти за президентския пост!
Текат събития, а образът на лидера е там - припомня, че и ние сме там чрез него, когато връчва купата на футболните шампиони, поднася венец на вечния огън. Кой още се интересува от абстракции като растеж, либерализъм, данъчни закони! Изборът на президент с истинска, а не като сегашната власт, ще политизира обществото и най-вече – ще зададе усещане за ясен финал, където печели този, а не онзи. Както в холивудските филми.
Е да, но май забравяме света, в който живеем. Центрирането на политическите страсти около една персона вече отдавна не върви в посока на възхищението. Всеки персонаж, който се задържи твърде дълго на политическия небосклон, почва да бъде подозиран и осмиван. Защо стана така не знам, може и твърде много да очакваме от хипердемокрацията, в която живеем, може би прекалено прозрачен стана светът. Във всеки случай президентската система наместо да консолидира нацията, днес по-вероятно ще я разедини допълнително - ще ѝ даде още един повод да мрази сама себе си.
Има ли подходящи личности
Плевнелиев, справедливо или не, беше изпратен с презрение и дори собствената му партия не го издигна втори път. Г-н Радев вече е скаран с всички партиии почва да се превръща във фокус на нарастваща агресия. Все по-трудно става за партиите да издигат личности с безспорен авторитет – изчакват до последния момент, за да не бъдели атакувани. Станахме свидетели на странното явление „скрити лидери“ – такива, които управляват от сараи, диванчета, джипки, без да смеят да се показват. Помислете, обявяваме президентска република и кого издигаме за президент? Водещата на „Нова“ подхвърли на Тошко Йорданов: Слави? И двамата го приеха като шега.
Вижте, призивът за радикални реформи е просто извинение да не се правят необходимите реалистични промени. Неслучайно партиите на статуквото искат всеобхватна реформа на съдебната система – те добре знаят, че такава скоро няма да се случи и така ще отлагат до безкрайност малките необходими закони. А мобилизирането на народа за напълно безсмисления референдум на ИТН има подобна задача: да си говорим за „Системата“, а не за възможните стъпки напред.
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
