Чували ли сте приказката за кучето и отровната змия? Двамата седели край една река и за да минат на отсрещния бряг, питомецът заплувал, а змията пропълзяла на гърба му. Поемайки риска, четириногият качил лукавата...
Точно както в нашия политически живот. Онези, които могат да махат с ръце и крака в мътните води на собствения си популизъм, пренасят най-често на съседния остров иначе гръмко говорещите свои лицемерни другарчета. И така те се изправят в комплект срещу течението, тъй като едните плуват, колкото да не се удавят, а другите крещят за помощ, колкото да вдигат шум.
В бурната вода, сред гъста пяна и боклуци, са нахвърляни спасителни пояси за народа, останали от предишни удавници. Къде по прокъсани въжета, къде по гърба на някой прояден от пираните труп, той, народът, прави отчаяни опити да се закрепи - да глътне въздух, да погледне към хоризонта, да види спасителите си, поели с дървени ладии към... своята Голгота.
Той, народът, все агонизира в чужди води и все на чужди се осланя да го издърпат на брега. Докато се рее върху течението с препълнени от влага и гняв дробове, все напира и да се яхне върху онези, които могат да плуват. И тук гръмогласните другарчета преко сили отблъскват удавника. И на него му остава пак да се носи над разядени тела и останки от други животи. Той, народът, все се дави, а те, спасителите му, все се самоизяждат, преди да стигнат още до брега...
Така завършва и приказката с кучето и отровната змия. Когато двамата се озовали в средата на реката, тя го ухапала. Докато потъвало, клепоухото не разбирало защо змията е сторила това, тъй като и тя щяла да загине. Предусетила ужаса и съмнението, змията му казала: “Тук е така, защото сме на Балканите!”
Автор: Румен Скрински
