Славословенето на традицията през последните две десетилетия всъщност скрива един модерен консуматорски обрат. Традицията вече не е нещо, което направлява живота ни; ние си подбираме от нея онова, което най-добре пасва на съвременния ни лайфстайл.
Нали ще сготвите пуйката в електрическата печка, ще нарежете зелето с робота, ще се черкувате по телевизията? И чакай, каква ти пуйка преди Колумб? Каква шопска салата преди Балкантурист...
Да не издребняваме. Всяка традиция започва отнякъде и се променя във времето съобразно с нуждите на съответните общества. Коледа чудесно илюстрира това. За първите християни големият празник е Великден и никой не знае кога точно е роден Исус. През четвърти век папа Юлий I определя за Рождество 25 декември, прибавяйки девет месеца към датата на зачатието (благата вест), която е и дата на разпятието – 25 март. По-сериозната причина за този избор е обстоятелството, че в края на декември всички празнуват нещо. Зимното слънцестоене (22.12) е най-краткият ден в годината, след който - както вярват - слънцето се възражда, откъдето и измисленият в 3ти век от император Аврелиан празник на непобедимото слънце. По-стар римски празник са Сатурналиите, дни на веселие и равенство, които отправят към Златния век при царуването на Сатурн. В империята почитат и раждането на персийския бог Митра, посредник между доброто и злото, защитник на хората. На север пък цяла нощ гори дървото Юле, предшественик на сегашния бъдник. Една по-прагматична причина за веселието е, че през декември колят животните, за да не ги хранят цяла зима; това е и времето, когато вече са ферментирали виното и бирата.
Модерната епоха прикача към Коледа естетизации, подходящи за капиталистическото общество на зрелището. В средата на 19ти век една корица на Илюстрейтед Лъндън Нюз популяризира украсената императорска елха в двореца Уиндзор и я превръща в норма за средната класа в Англия, после в цяла Европа. У нас коледно дърво за първи път се кичи във военния клуб от княз Батенберг, донесъл заедно с германската си титла и тази европейска традиция; според някои сведения, преди него руски военни от окупационните части украсяват елхи в Пловдив и Варна. С една дума, празнуването на Коледа за новосъздадената нация е знак на европейскост, модерност. Не бива да забравяме и американския карикатурист Томас Наст, измислил външния вид на дядо Коледа с червените дрехи, елените и тъй нататък. Както и рекламите на Кока-Кола от началото на 20ти век, посредством които добрият старец нахлува в Европа и надвива Свети Никола.
Вакханалия на консумацията
Не всичко в тази бурно развиваща се традиция пасва на съвременния човек. Например постите преди Коледа не ни се нравят особено; днес те са преобърнати във вакханалия на консумацията - греяно вино, чевермета, шопинг, забавления. Вярно, че на Бъдни вечер много семейства ядат ритуалния нечетен брой постни яденета, но и това май повече напомня на елегантен избор от меню в ресторанта, отколкото на лишение в името на божеството. Затова пък семейният характер на Коледата прекрасно пасва на буржоазното общество, разбило клановете и центрирано около нуклеарните семейства. Великден поизбледнява със секуларизацията; той припомня неприятни неща като мъки, смърт, морален пример. Обратно, Рождеството вдъхва усещане за безграничен оптимизъм, какъвто капитализмът проповядва. Постепенно буржоазният дядо Коледа престана да следи дали децата са били послушни, за да реши дали да им даде играчка или буца въглища; изчезнаха наказващите му противоположници - немският Кнехт Рупрехт или холандският Черен Петър. Той просто подарява и то все повече и повече, за радост на индустрията, която прави в тези дни най-големите си обороти.
Парадоксът е, че именно когато се мъчим да бъдем традиционни, всъщност сме най-модерни. Защото заедно с останалата част от планетата участваме в този глобален култ към добрия дядо, който сега ще танцува със зимни кънки, ще скача с парашут и ще участва в порно клипове. Унищожаваме ритуално планини от храна, разкъсваме километри подаръчна хартия – оттук до Сеул и обратно. Християнството винаги се е имало за универсалистка религия, но с Коледния глобален потлач то безспорно постига целта си.
Ще кажете, напоследък все повече енергия влагаме в приготвянето на традиционни гозби, но помислете - и това си е модерна практика, защото нашите предци едва ли са търсили рецепти за това какво типично ястие да сготвят – просто са гледали да нахранят домочадието. Традиционната кухня се появява там, където пристига туристът и пита: „Какво ядете вие тук?“ И колкото повече се омесват хората на планетата, толкова по-голям е интересът към неповторимите местни неща.
Политическата злоупотреба с традициите
На фона на тази весела криеница между старо и ново, свое и чуждо, особено неприятна е политическата злоупотреба с предполагаемите традиции, на които се отдават алтернативно-десните днес. Наместо да сближава хората, празникът за този вид политици чертае граници. Ние ядем баница - ерго трябва да мразим онези, което ядат баклави. Макар че и ние, и те носим същите дънки, имаме същите телефони, пазаруваме от същите вериги. Не говоря за религиозните фанатици, а за нас, мнозинството от човечеството, които живеем в модерната епоха. Що за драма има в това, че единият не яде свинско, другият телешко?
Ослушвайте се по празниците – медиите ще ни обясняват надълго и широко какви древни традиции сме опазили ние, българите, как те са ни спасили във времето на „робството“. Ще се вият хора, ще има кукери и всичко останало. Няма лошо - съвременните консуматорски общества предлагат екскурзии в миналото именно така, без риск и неудобства. Но защо от всичко това да следва, че трябва да се борим с Европейския съюз, който все нещо искал да ни вземе, да отричаме либералната демокрация, която я е нямало при древните траки, да истеризираме по команда на тема сексуалност, белким почнем пак да раждаме по седем като прадедите си?
Отдавна чакам някой сънародник да се обиди на „модерност“. Откъде-накъде ще ни изобразяват непрекъснато с потури и хурки - като някакъв фолклорен ансамбъл, а не като съвременна европейска нация каквато всъщност отдавна сме. За целите на туризма, разбирам, това си е правило на този род театър. Ама само да не вземем да си повярваме.
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
