"Беше слънчев и студен ден през април, часовниците биеха 13 часа". Така започва шедьовърът, родил Големия брат, под чийто знак премина значителна част от историята ни през последния век. А и защо ли само през него? Скандалите около АСТА, взривили пространството в последните дни, показаха, че "1984" на Оруел е възможна винаги. През 2012-а - дори с още по-голяма сила. Защото в нета часовниците бият в различен час. И когато Големият брат се засели там, нещата стават повече от страшни.
Не че сега той отсъства оттам. Дори и да не сме фенове на теориите на конспирацията, които за интернет не са една и две, всички знаем какво се случва с личните ни данни, които доверчиво постваме там. И все пак в лицето на АСТА ни се предлага не просто опит за маркетингово проучване, контрол или кражба на лична информация. А нова версия на "451 градуса по Фаренхайт". Клада, на която да бъдем изгорени заради опитите си да споделяме и получаваме информация. Под претекста, че става дума за борба с пиратството.
Съвременните последователи на Торквемада са готови да започнат в нета истински лов на вещици отваряйки вратичките за цензура, за която предшественикът им е можел само да мечтае. Сваляш музика в нета - значи си виновен. Споделяш филм с приятели - значи нищо чудно в дома ти да нахълта полицията и докато се чудиш дали пак не е сбъркала адреса, да те заключи за пиратство. Всъщност самата идея на АСТА - защитата на авторските права, е нещо, което отдавна трябваше да се случи. Но по-страшното е, че документът е съставен така, че да сбъдне отдавнашната мечта на всяка власт, която от години се чувства безсилна пред съществуването на интернет - дава й възможност за тотален контрол над него. Над милиони потребители ще тегне презумпцията за виновност всеки път, когато изпратят имейл или споделят мнение в блога си. Дори и да не са съзнавали какво подписват под формата на привидно безобидно търговско споразумение, много правителства сигурно доволно потриват ръце от онова, което АСТА им обещава. През десетките й отворени вратички нахлува цензурата в най-чистия си вид и е само въпрос на интерпретация кой как ще я приложи. И на фантазия. А опитите да се правят сравнения за това, че както си плащаме за хляба, така трябва да го правим и за авторското право, тук не издържат. Защото никой не следи и не подслушва мислите ни, когато даваме левчето в бакалията.
Никой не наднича в банковите ни сметки с презумпцията, че можем да не си платим хляба - което, за съжаление, ни предлага АСТА. Жертвайки крехката ни свобода в нета в името на Холивуд, поне на пръв поглед. А на втори - в името на най-страшните антиутопични сценарии, които той би могъл да съчини.
АСТА всъщност е пример как цензурата може да се промъкне в живота ни с кадифени ръкавици и през иглени уши оттам, откъдето най-малко я очакваме. И дори в първия момент да не я разпознаем. Защото Големият брат невинаги идва с подковани ботуши. Той дреме във всяка една власт и институция, независимо каква е тя, замаскирайки се с привидно демократични похвати. Тези дни дори и новороденият спецсъд (да ми прости, че няма да напиша пълното му име, както гласи едно от изискванията му) подхвана флирт с Биг брадър, канейки журналистите да му пращат всичко, което смятат да напишат за него, за да го одобри. Под претекст, че ставало дума за сътрудничество и за избягване на грешки в материалите. Явно и за Темида е по-лесно да наметне мантията на Оруел, отколкото да разяснява решенията си на широката публика. А може би отсега се страхува, че трудно ще бъдат разяснени? Особено ако предстои добре познатият фарс с хващането и пускането, който напоследък заприличва на латино сапунка, поне по броя на сериите си.
Подобни опити на институциите в стил "Оруел" обаче се подминават лесно. И дори с тъжна усмивка - защото единственото, в което те успяват, е да накарат кандидат-цензорите да изглеждат нелепо. Проблемът идва, когато кладата е приготвена за всички нас, а политици и правозащитници най-добронамерено се надпреварват да й носят съчки. Защото не се знае какво ще изгори. И дали изобщо нещо ще остане.
Стела Стоянова, Стандарт
